Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Жордан го изгледа злобно.
Макс и пристанищният надзорник тръгнаха да поставят маркучи към резервоара за фекалии и Пердю ги проследи със замислен поглед. Как гъвкаво се движеше младият Жордан! Какви пружиниращи стъпки! И косата му си беше на мястото. Сигурно поглъщаше огромни количества храна, без да се притеснява за талията и бедрата. Дали обаче знаеше, че му остава още много време да допуска съдбоносни грешки?
„О, не, не искам да съм на 21 години — помисли си Жан. — Ако съм, то поне да е с днешните ми познания.“
Проклятие. Никой няма да поумнее, ако някога не е бил млад и глупав.
Колкото повече размишляваше върху онова, което вече не притежаваше — за разлика от Жордан, толкова повече го обземаше гняв. Имаше чувството, че годините са изтекли като пясък между пръстите му. Остаряваше и пясъкът изтичаше още по-бързо. Преди да се усети, ще започне да се тъпче с хапчета за понижаване на кръвното налягане и ще слезе да живее на партера.
Спомни си Виджая, приятеля от младини. Той живееше също като него, докато единият изгуби любовта, а другият я намери.
Същия месец, когато Манон напусна Пердю, Виджая срещна бъдещата си жена Кираи. Срещна я при автомобилна злополука, докато обикаляше площад „Дьо ла Конкорд“ с бавно темпо и не смееше да излезе от кръговото заради многото коли. Кираи беше умна, сърдечна и решителна жена, която имаше съвсем точна представа как иска да живее. Виджая се вмести с лекота в плановете ѝ за живота. От девет до шест всеки ден живееше за себе си: остана си учен и изследовател, специализира се в строежа и реакционните способности на човешките клетки и техните сетивни рецептори. Искаше да знае защо човек изпитва любов, когато яде нещо определено, защо някои миризми предизвикват отдавна погребани спомени за случки от детството. Защо човек се плаши от чувствата си. Защо му става гадно от паяци или слуз. Какво правят клетките в тялото, когато човек се държи като човек.
— Значи търсиш душата — каза му Пердю по време на един от нощните им телефонни разговори.
— Не, сър. Търся механиката. Всичко е акция и реакция. Остаряване, страх, секс — всичко се регулира от твоите сетивни способности. Пиеш кафе и аз мога да ти обясня защо ти е вкусно. Влюбваш се и аз ти казвам защо мозъкът ти се държи като при натрапчива невроза — обясни Виджая.
Кираи предложи на плахия биолог да се оженят и приятелят на Пердю каза „да“, дълбоко изненадан от щастието си. Сигурно си е представял как рецепторите му ротират като едно от онези светещи кълба в дискотеката. Щом Кираи забременя, двамата заминаха за Америка. Пердю редовно получаваше снимки на двамата близнаци — първо по пощата, после по мейла. Спортисти с открити лица, винаги усмихнати. Приличаха на майка си. На възраст колкото Макс.
Виджая бе прекарал тези 20 години по съвсем различен начин.
Макс, писател, носи наушници, неуспял тълкувател на сънища. Принудително обявен за мой син. Толкова ли съм стар, че ме вземат за негов баща? Всъщност… в това няма нищо лошо.
Мосю Пердю стоеше насред пристанището и трепереше от копнеж по собствено семейство. По човек, който да си спомня за него с обич. Търсеше възможност да се върне назад, до мига, когато отказа да прочете писмото.
Ти обвиняваше Манон точно в това, за което копнееш, и отказваше да си я спомняш. Не казваше името ù. Отказваше да мислиш за нея с любов и нежност. Прогони я от съзнанието си. Ти си глупак, Жан Пердю. Защо избра страха?
— Страхът променя тялото, както несръчен скулптор разваля един съвършен камък — обясняваше мъдрият Виджая. — Само дето при човека длетото удря отвътре и никой не вижда колко камъчета и люспи, колко пластове падат. Ставаш все по-тънък и нестабилен и стигаш дотам, че и най-лекото чувство те събаря. Една прегръдка, а ти си мислиш, че ще те натроши на парчета.
Ако някой ден Жордан поиска бащински съвет, Пердю ще му каже: „Никога не се вслушвай в страха! Страхът прави човека глупав“.
19.
— Ами сега? — попита Макс Жордан, след като обиколиха пристанището.
Малкият магазин за хранителни стоки и бистрото в къмпинга, където сервираха палачинки, отказаха да приемат книги вместо пари с обяснението, че доставчиците им работели и не се занимавали с книги.
— Бял боб със сърца и пилешко — предложи Пердю.
— Моля ви, не. Ще ям бял боб само ако оперирате мозъка ми, и то многократно.
Макс обходи пристанището със замислен поглед. Навсякъде по палубите седяха хора, ядяха, пиеха и разговаряха весело.
— Налага се да влезем в общество — обяви бодро той. — Да направим така, че да ни поканят някъде. Какво ще кажете за любезния британски джентълмен?