Само един поглед [bg]

Когато се качиха пак в лимузината, Грейс и Карл Веспа потънаха в мълчание. Грейс се върна в спомените си петнайсет години назад. Тогава Джими Екс я бе посетил, по-скоро бе накаран от организатора на концерта да я посети в болницата, където мълчаливо и с наведена глава се изправи до леглото й с букет в ръка. Постоя така, без да смее да я погледне, камо ли да си отвори устата, също като ученик, очакваш да бъде смъмрен от учителката, подаде й цветята и си тръгна.

След това Джими Екс изостави музикалната кариера и замина нанякъде. Според слуховете се бил оттеглил на един частен остров до Фиджи. И ето че петнайсет години по-късно той е в Ню Джърси като барабанист на християнска рок банда. Загледана през прозореца на лимузината, Грейс промълви: — Все пак не той стреля.

— Знам — отвърна Веспа.

— Тогава какво искате от него?

— Той изобщо не показа съчувствие.

— И какво би помогнало това?

След кратко мълчание Веспа каза:

— Имаше едно момче на име Дейвид Рийд, което също оцеля. Помниш ли го?

— Да.

— То е стояло редом до Райън и когато тъпканицата започнала, нечие рамо го изхвърлило на сцената.

— Да, знам.

— Помниш ли какво казаха тогава родителите му?

Тя помнеше, но не отвърна.

— Че Иисус го изтеглил там. Такава била Божията воля — Веспа говореше с равен тон, но Грейс долавяше спотаения му гняв. — Господин и госпожа Рийд се били молели, видиш ли, и Господ ги чул. Те заявиха, че това било чудо, и непрекъснато повтаряха, че именно Той се погрижил за сина им. Като че ли е бил против да стори същото и за моя.

Отново настъпи тишина. На Грейс й се искаше да му каже, че много други добри хора са умрели през онзи ден, много добри хора, чиито добри родители също са се молели на Господ; и да му каже също, че Господ не дискриминира. Но Веспа знаеше всичко това. То не носеше успокоение.

Когато завиха по алеята пред къщата й, вече се свечеряваше. Грейс видя силуетите на Кора и децата на кухненския прозорец. Веспа каза:

— Искам да ти помогна да намериш мъжа си.

— Не ми е много ясно по какъв начин…

— Мога повече, отколкото предполагаш — отвърна той. — Имаш телефона ми. При нужда се обади. По което и да е време на денонощието. Винаги.

Крам отвори вратата на лимузината, а Веспа я изпрати до вратата.

— Ще държим връзка — каза той.

— Благодарят.

— Освен това ще оставя Крам да наблюдава къщата ти.

Тя погледна към Крам. Той леко й се усмихна.

— Няма да е необходимо.

— Позволи ми.