Само един поглед [bg]

Лерю излежаваше присъдата си в обща килия. Слухове гласяха, че там бил бит и изнасилван от съкилийниците си, но така или иначе бе останал жив. Карл Веспа бе решил да се откаже от мъст. Грейс така и не разбра дали това е жест на милост — или точно обратното.

Веспа продължи:

— Най-накрая спрял да настоява за пълна невиновност. Чули за това? Вече признава, че е стрелял, но че бил изпаднал в превъзбуда, когато светлините угаснали.

В което имаше известна логика. Грейс бе видяла Уейд Лерю само веднъж. Бе призована да свидетелства, колкото и да беше безполезна в това отношение — нямаше никакъв спомен за трагичната безредица, а още по-малко за това кой е стрелял. Но самата тя не изпитваше чувство за мъст. За нея Уейд Лерю беше объркан и загазил поради психическа лабилност младеж, който будеше повече съжаление, отколкото ненавист.

— Мислиш ли, че ще се измъкне? — попита тя.

— Има нова адвокатка. Тя е дяволски добра.

— И ако успее да го освободи?

Веспа се усмихна.

— Не вярвай на всичко, което си чела или чула за мен. Пък и Уейд Лерю не е единственият виновен за онази нощ.

— Какво имаш предвид?

Той понечи да каже нещо, помълча, после продължи:

— Както ти споменах, бих искал да ти покажа нещо.

Нещо в тона му я накара да смени темата.

— Каза, че си необвързан.

— Моля?

— Каза на моята приятелка, че си необвързан.

Той вдигна безименния си пръст. Нямаше халка.

— Съжалявам — промълви тя.

Той сви рамене:

— Нещата не вървяха отдавна. Как е твоето семейство?

— Наред е.

— Долавям някакво колебание. По телефона ми каза, че се нуждаеш от моята помощ.

— Май е така.

— Какво има?

— Съпругът ми… — тя се поколеба как точно да се изрази. — Мисля, че съпругът ми е в беда.

И му заразказва историята. През цялото време погледът му остана вперен напред. Той леко кимаше от време на време, което по странен начин не съвпадаше със смисъла на повествованието й. Нито веднъж не се промени изразът на лицето му, което също бе странно. Обикновено реагираше по-бурно. След като тя приключи, той доста време остана безмълвен.

— Носиш ли въпросната фотография?

— Да — и тя му я подаде.

Ръката му леко потрепваше. Той дълго гледа снимката, после попита:

— Може ли да я задържа?

— Да, имам копия.