![Само един поглед [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/0/3/samo-edin-pogled-bg-download.jpg)
Само един поглед [bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 954-529-413-2
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Само един поглед [bg]». Краткое содержание книги:
“Харлан Коубън е съвременният майстор на привидно изкривената действителност, който те подмамва още от първата страница, за да те шокира при прочета на последната”. Дан Браун. Автор на “Шифърът на Леонардо”
Грейс издърпа ръката си от ръката на Карл Веспа. Той разбиращо кимна и каза меко:
— Ела.
Понакуцвайки, Грейс го последва. Струваше й се, че в крака й пулсира болка. Знаеше, че това е чисто психическо усещане. Всичко беше в главата й. Малките пространства не я плашеха; но големите аудитории, особено ако са пълни с хора, я ужасяваха. Засега мястото беше полубезлюдно, но нейното въображение работеше и вече бе започнало да я изпълва с тревожност.
Остро изпискване от високоговорителя я накара да подскочи. Някой беше започнал да регулира озвучителната уредба.
— Какво всъщност ще става тук? — попита тя Веспа.
Той не отговори и с непроницаемо лице сви наляво. Грейс го последва. Надпис над сцената известяваше, че бандата „Екстаз“ е по средата на триседмично турне и че музиката им е това, което „Лично Господ има на МР3“.
Членовете на групата излязоха на сцената за звукова проба. Слез кратко разискване помежду си започнаха да свирят. Грейс беше изненадана. Саундът им беше твърде добър, макар и текстовете да бяха сиропирани и пълни с неща от рода на небеса, разперени крила и възнесения. Хем обратното на простотиите на Еминем, хем също толкова дразнещи глупости.
Вокалът им беше момиче на вид около четиринайсетгодишно с платинено руса коса, което пееше с вдигнати към небесните висини очи. Отдясно до момичето дънеше китарист със смолисти къдри и татуиран огромен кръст на десния си бицепс. Свиренето му беше твърдо, хевиметълско — удряше по струните, сякаш ги мразеше. Когато решиха да прекъснат за почивка, Карл Веспа каза:
— Последната песен е написана от Дъг Бонди и Медисън Силинджър.
Грейс сви рамене. Веспа доуточни:
— На Дъг Бонди е музиката, а текстът — на певицата Медисън Силинджър.
— И какво от това? — попита Грейс.
— Дъг Бонди е на барабаните.
Минаха отстрани на сцената, за да имат по-добра видимост. Групата отново засвири. Грейс и Веспа сега се намираха до една от тонколоните. Музиката тътнеше в ушите й, но при нормални условия едно време тази музика щеше да й достави удоволствие. Барабанистът Дъг Бонди беше почти изцяло скрит от инструментите, които го обграждаха. Тя мина още малко встрани. Сега вече можеше да го види. Той налагаше ударните със затворени очи, с израз на душевен покой. Изглеждаше по-възрастен от останалите музиканти. Косата му беше ниско подстригана, а лицето — гладко избръснато. Носеше тъмни очила ала Елвис Костело.
Грейс почувства стягане в гърдите.
— Искам да си вървя — каза тя.
— Той е, нали?
— Искам да си вървя.
Както самовглъбено налагаше опънатата кожа на барабаните, барабанистът изведнъж се обърна и я позна. А и тя него — това беше Джими Екс.
Тя тутакси закуцука към най-близкия авариен изход, сподиряна от звуковите талази на музиката.
— Грейс! — извика след нея Веспа.
Но без да му обръща внимание, тя излезе навън и вдъхна дълбоко хладния въздух, за да дойде на себе си. Отвън усмихнат я пресрещна Крам, който сякаш бе знаел, че тя ще излезе именно оттам.
Карл Веспа я застигна.
— Това е той, нали?
— И какво, ако е той?
— Какво, ако?… — повтори изненадан Веспа. — Та той не е невинен. Не по-малко виновен е от…
— Искам да си ида вкъщи.
Веспа застина, като че тя му бе ударила шамар.
Бе направила грешка, като му се бе обадила. Сега тя си даваше сметка за това. Все пак беше оживяла. Беше се оправила. Да, понакуцваше и чувстваше смътна болка, а и от време на време я мъчеха нощни кошмари. Но общо взето, беше добре. Беше го преодоляла. Докато родителите на загиналите никога нямаше да се съвземат. Тя видя това още първия ден в очите им. Виждаше го и сега в очите на Карл Веспа.
— Моля те — каза му, — просто искам да се прибера.
Глава 15.
Ву погледна към празния тайник на ключа.
Камъкът лежеше обърнат като умираш рак на пътечката до задната врата. И дъската беше отместена. Ву видя, че ключа го няма. Той си спомни първия път, когато бе видял проникване с взлом. Тогава беше на шест години. В онази едностайна барака без водопровод живееше с майка си. Спецслужбите на Ким не бяха се церемонили. Просто бяха издънили вратата и бяха отмъкнали майка му. Ву я намери два дни по-късно. Бяха я обесили на едно дърво. Ако някой се опиташе да свали тялото, го чакаше смъртно наказание. Но след още един ден я откриха птиците…