Чернооката блондинка [bg]

Признавам ѝ го, куражлийка беше. В крайна сметка аз бях нарушителят, а тя ме беше спипала да душа в къщата на брат ѝ. Можеше да съм крадец. Можеше да съм откачен, избягал от лудницата. Можеше да съм всеки. Можеше и да съм въоръжен. Обаче тя отстояваше позицията си и отказваше да приеме щуротиите ми. При други обстоятелства сигурно щях да я поканя в някой съмнителен бар, пък да видим какво ще стане после.

— Добре — съгласих се. — Казвам се Марлоу, това поне е вярно. И съм частен детектив.

— Как ли пък не. Пък аз съм Червената шапчица.

— Ето — извадих визитка от портфейла си и ѝ я подадох. Тя я прочете намръщено. — Наеха ме да разследвам смъртта на брат ви.

Жената не ме слушаше. Започна да кима.

— Виждала съм ви — каза тя. — Вие бяхте с Флойд в клуба.

— Да, така е.

— И у Флойд ли е останало нещо ваше, което трябва да си вземете?

— Разговарях с него за Нико.

— Какво за Нико?

— За нощта, в която е загинал. Вие сте били там онази нощ, в клуба, нали?

Тя не отговори.

— Видяхте ли тялото на брат си?

— Флойд не ми позволи.

— Но сте го разпознали на следващия ден в моргата, нали? Трупа на брат си. Сигурно ви е било трудно.

— Не беше много забавно.

Умълчахме се. Бяхме като играчи на тенис, които си почиват между два сета. След това тя пристъпи напред и взе поставената в рамка снимка на намръщената възрастна жена с очилата с телени рамки.

— Това е леля Марджи. Тя ни отгледа. Нико я ненавиждаше. Нямам представа защо държи снимката ѝ върху бюрото. — Остави снимката. — Имам нужда от питие — каза, подмина ме и отиде в кухнята.

Последвах я. Извади бутилка „Дюърс“ от един вграден бюфет и потърси лед в хладилника.

— А вие? — попита тя през рамо. — Искате ли едно?

Взех две високи чаши от една полица и ги оставих върху плота до газовата печка. Жената отнесе формичка с лед до мивката, поля я с вода от обрат­ната страна и няколко кубчета лед паднаха. Тя ги пусна в чашите.

— Я проверете дали няма разредител там долу — нареди ми тя. Отворих шкафа, който тя ми посочи, и вътре имаше няколко малки кутийки „Канада Драй“. Харесва ми как газираната напитка клокочи по кубчетата лед, този звук неизменно ме ободрява. Усещах парфюма на Лин Питърсън — остро котешко ухание. И то ме ободри. Тази случайна среща в крайна сметка май нямаше да се окаже толкова лоша.

— За твое здраве, мой човек! — каза Лин и чукна ръбчето на чашата си в моето. После се облегна назад, опряла задника си в мивката, и ме измери с поглед.

— Не ми приличаш на ченге — отбеляза, — нито частно, нито друго.

— А на какво приличам?

— Трудно е да се каже. На комарджия може би.