Чернооката блондинка [bg]

Прерових няколко чекмеджета, отворих и затворих няколко гардероба и после чух някой да пъха ключ във входната врата. Реагирах по един от обичайните начини — косъмчетата на тила ми настръхнаха, сърцето ми заби лудо, дланите ми изведнъж се овлажниха. В такива моменти разбираш какво изпитва едно животно, когато чуе изпукването на клонка под тока на нечий ботуш и зърне силуета на ловеца да се очертава в гората. Бях се навел над бюрото и държах някаква снимка в рамка — възрастна жена, вероятно майката на Питърсън, с кацнали на върха на носа очила със стоманени рамки, вперила неодобрителен поглед към камерата — и когато надникнах през прашното стъкло на вратата, видях очертанието на женска глава. После вратата се отвори със замах. Върнах снимката върху бюрото с бавни и премерени движения.

— Боже! — възкликна жената, отстъпи назад и в уплахата си заби ток в дървения праг. — Кой сте вие?

Тутакси научих две неща за нея: първо, че това е жената, която Манди Роджърс бе виждала с Питърсън. Не знам как разбрах. Понякога тези неща просто те връхлитат и ти ги приемаш. Второто нещо, което разбрах, беше, че вече съм я виждал някъде. Бе попрегърбена брюнетка с масивни челюсти, широк ханш и тежък бюст. Беше облечена с тясна бяла блуза и още по-тясна червена пола и бе обута с бели чехли с високи четвъртити токове. Имаше вид на момиче, което като нищо ще носи малко револверче в чантата си.

— Всичко е наред — казах и вдигнах успокоително ръка. — Аз съм приятел на Нико.

— Как влязохте?

— Задната врата беше отключена.

Видях я, че се опитва да реши дали да остане, или бързо да се омита от къщата.

— Как се казвате? — попита тя решително. — Кой сте вие?

— Филип Марлоу — отвърнах. — Работя в сигурността.

— Коя сигурност?

Удостоих я с една от своите криви усмивки, които казват: о, стига де, аз съм просто едно безобидно човече.

— Вижте, защо не влезете вътре и не затворите вратата. Няма да ви нараня.

Усмивката явно беше свършила работа, защото тя влезе и затвори вратата. Въпреки това нито за секунда не откъсваше очи от мен.

— Вие сте сестрата на Нико, нали? — попитах.

Стрелях на тъмно. Спомних си как Флойд Хансън ми спомена, че сестрата на Питърсън е разпознала тялото в моргата. Трябваше да е тя. Разбира се, можеше и да е някое от многобройните гаджета, за които се бях наслушал, ама не ми се вярваше. Освен това си спомних къде я бях виждал преди — да излиза от вратата към басейна в клуб „Кахуила“ по халат и увила с кърпа главата си.