![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
— Ами играл съм, не е като да не съм играл.
— Печелеше ли?
— Недостатъчно често.
Топлината от алкохола бавно плъзваше по тялото ми, както слънцето се плъзга по летен хълм.
— Познаваш ли Клеър Кавендиш? — попитах, макар че сигурно не трябваше. — Гаджето на Нико.
Тя се изсмя толкова неочаквано, че за малко да се задави с напитката си.
— Ледената кралица? — попита тя дрезгаво и ме изгледа с невярваща усмивка. — Негово гадже?
— Така ми казаха.
— Е, значи трябва да е вярно. — Тя отново се засмя и поклати глава.
— Тя също е била там, в клуба… когато Нико е умрял.
— Така ли? Не помня. — Жената се намръщи. — Тя ли те нае да си вреш носа в случилото се онази нощ?
Отпих още една глътка от най-доброто на господин „Дюърс“. Вътрешната топлина се засилваше с всяка изминала минута.
— Разкажи ми какво стана в моргата — подканих я.
Тя отново ме наблюдаваше точно както когато ме видя за пръв път.
— Как така какво се случи? Заведоха ме в бяла стая, повдигнаха чаршафа и отдолу лежеше Нико, мъртъв като пуйка в Деня на благодарността. Пуснах една сълза, ченгето ме потупа по рамото, изведоха ме навън и точка.
— Кое ченге? — попитах.
Тя вдигна рамене и после отново ги спусна.
— Не знам кое ченге. Беше там, попита ме дали това е брат ми, аз потвърдих, той кимна, тръгнах си. Ченге като ченге. Всички ми изглеждат еднакви.
С половин ухо чух как отвън на улицата спира кола. Не обърнах внимание, а трябваше.
— Не се ли представи?
— И да го е направил, съм забравила. Я ми кажи, Марлоу, какво става?
Отместих поглед от нея. Дали да ѝ кажа онова, което беше споделила с мен Клеър Кавендиш — как видяла Нико да крачи из навалицата на Маркет Стрийт в Сан Франциско? Да рискувам ли? Тъкмо се канех да заговоря, без да знам какво точно ще кажа, когато забелязах, че тя гледа покрай рамото ми със странно изражение. Обърнах се точно когато задната врата се отвори и в стаята влезе някакъв тип с пистолет в ръка. Мексиканец. Зад него се мъдреше втори мексиканец. Без пистолет. Не му и трябваше, ако съдя по вида му.
11
Така и не разбрах как се казват. За удобство мислено ги наричам Гомес и Лопес. Не че моето удобство или чието и да е друго се подреждаше на челно място в списъка на техните приоритети — това веднага ми се изясни. Гомес беше мозъкът, колкото го имаше, а Лопес бе мускулите. Гомес беше нисък и набит и възпълен за мексиканец, а Лопес бе източен като гърмяща змия. Старецът от отсрещната страна на улицата ми каза, че са облечени изискано, но сега се убеждавах, че не може да се разчита на преценката му относно облеклото. Гомес беше издокаран със светлосин двуреден костюм с подплънки на раменете и вратовръзка с нарисувана полугола къпеща се хубавица — не особено майсторски. Хавайската риза на Лопес беше една от най-ярките, които съм виждал. Белият му спортен панталон сигурно е бил чист, когато го е купил, преди много време. Бе по сандали и пръстите му бяха мръсни.
Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против мексиканците. Те са внимателни и мили хора, поне повечето от тях. Харесва ми храната им, бирата и архитектурата им. Веднъж прекарах много приятен уикенд в Оахака, в приятен хотел и в компанията на своя дружелюбна позната. Дните бяха топли, нощите — студени, и по здрач седяхме в „Зокало“, пиехме солени „Маргарити“ и слушахме оркестрите на мариачи. Това беше моето Мексико. Гомес и Лопес бяха от другаде. Сигурно бяха от квартал в някой от най-шумните градове наблизо, южно от границата. Лин Питърсън ахна, когато ги видя. Сигурно и на мен ми е секнал дъхът. В крайна сметка двамата бяха интересна гледка.
Доста бързо влязоха. По принцип си бяха нетърпеливи момчета, както предстоеше да установя. Пистолетът на Гомес беше солидно сребристо автоматично оръжие, което на вид сякаш бе мощно колкото малка гаубица. Човек, който стиска в ръчището си такъв пистолет, няма да се шикалкави с дребни подробности. Поради немарливостта, с която го държеше, отсъдих, че двамата с пистолета са стари приятелчета. Лопес обаче предпочиташе ножовете — имаше онзи неспокоен и налудничав поглед. Спомних си как Травис, барманът в онова заведение, се пошегува за тези двамката — нямаше кои други да са, — дето си играели с ножа и пистолета си. Шегата си я биваше. Човекът и представа си нямаше колко прав ще се окаже.
Отначало Гомес дори не погледна към Лин Питърсън или към мен. Прекоси кухнята и се отправи към дневната, помълча там минута-две, оглеждайки помещението — поне така допусках, — после се върна. Не го свърташе на едно място, точно като партньора му, и сякаш постоянно се гърчеше в широкия си костюм. А междувременно Лопес стоеше в рамката на отворената врата и оглеждаше Лин Питърсън. Гомес също я удостои с вниманието си, обаче всъщност заговори на мен: