Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
И тази съдба включваше дори камъните. Тези, намиращи се под краката на Легиона, не притежаваха вече никакво съзнание. Есенцията на живота им бе изтрита със същата лекота, с която остриетата на адските пазачи покосяваха нощните елфи.
Малфурион падна на едно коляно, докато атаката на демона стискаше здраво черепа му. Стана му непосилно да мисли. Друидът започна да губи съзнание…
Земята изтътна. Малфурион се свлече и на двете си колена. Странно, но напрежението в главата му намаля.
Той с удивление видя през очите на бръмбарите как навсякъде около чудовищното създание, което го бе нападнало, се отварят цепнатини. Един по-малък демон, стоящ наблизо, падна в отвор, който незабавно се затвори над него. Другите чудовища се разбягаха оттам, оставяйки гигантския си водач да се брани сам.
Незаинтересованият поглед така и не напусна лицето на Малфурионовия враг, но демонът явно не можеше да стори друго, освен да се пази да не падне в някоя от все по-широките бездни, отварящи се около него. Зловещият титан се протегна към един от бръмбарите, но друидът веднага нареди на двете останали насекоми да бягат.
Докато те се отдалечаваха, младият елф видя, че демонът чертае кръг около себе си. Около него се оформи широка зелена сфера, която пазеше затворения вътре колос от свирепото земетресение. Тя се носеше над хаоса, докато другите по-нисшестоящи демони изчезваха в дълбините на земята един след друг.
Дълбоките чудовищни очи гледаха отдалечаващите се буболечки.
„Ще те разпозная, насекомо…“
Той не говореше на бръмбарите, а по-скоро на Малфурион. Докато врагът му се смаляваше все повече, друидът осъзна, че и той ще разпознае демона при следващата им среща. Вече подозираше, че знае с какво име да го нарича, защото със сигурност това можеше да бъде само някой от чудовищните командири на ордата.
Това можеше да бъде само Аркемонд.
Някакви ръце го сграбчиха за раменете и така прекъснаха връзката му с бръмбарите. Малфурион инстинктивно очакваше да бъде разкъсан на парчета от някой друг демон, но ръцете бяха внимателни, а гласът — мек и загрижен:
— Държа те, Малфурион — прошепна Тиранде в ухото му.
Той успя само да кимне. Смътно забеляза, че вече не седи на пантерата си и се зачуди какво ли е станало с животното. Тиранде нежно го издърпа на собствения си нощен саблезъб. С изненадваща сила го намести пред себе си, а после пришпори огромната котка напред.
Докато жрицата на Елун го отвеждаше встрани от всичко, Малфурион успя, през тътена на собственото си, все още блъскащо се в гърдите сърце, да мерне част от катастрофата. Стотици войници тичаха бързо през хълмистата местност, а далеч назад демоните ги преследваха. На някои места между войниците избликваха пламъци, а тук-там експлозиите, предизвикани от някоя магия, бяха увенчавани с писъци. Той не можеше да прецени дали те идват от нощните елфи или демоните. В един момент на Малфурион му се стори, че вижда личното знаме на лорд Рейвънкрест да се развява пред него, но от самия благородник нямаше и следа.
Докато нощната пантера го носеше заедно с Тиранде към безопасността, пред погледа му пробягваха лица. Израженията на войниците вече не бяха изпълнени с очакване за триумф. На негово място сега бе изписана ужасната истина — напълно възможно бе нощните елфи да изгубят тази война.
Явно беше изстенал при тази гледка, защото Тиранде се наведе близо до ухото му и прошепна:
— Не се страхувай, Малфурион… ще се погрижа за раните ти в първия възможен момент.
Друидът успя да се извърти, за да види лицето й. Голяма част от него бе скрита под шлема на сестринството. Останалата носеше следи от мръсотия… и кръв. От решителността, с която се движеше Тиранде, Малфурион прецени, че кръвта едва ли е нейна. Изненада го, че тя вероятно се е намирала много по-близо до центъра на битката от него. Той винаги бе смятал призванието й за по-миролюбиво, дори когато я видя облечена в бронята.
— Т-тиранде — най-накрая изстена друидът. — Другите?
— Видях Броксигар, магьосниците и брат ти. Дори някогашният капитан Шадоусонг, който ги води като овчарско куче. — Последното бе изречено с усмивка… твърде краткотрайна.
— Рейвънкрест?
— Той все още е господар на замъка Блек Руук.