Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Но дейността на Ибн ал-Хашаб излиза извън и без това доста широките рамки на официалните му задължения. Заобиколен от многобройни съратници, от пристигането на франджите той е начело на едно патриотично и аскетично обществено течение, което настоява за по-твърда политика срещу нашествениците. Той не се страхува да заявява пред цар Редуан какво мисли за неговата примиренческа и дори сервилна политика. Когато Танкред принуждава селджукския монарх да издигне кръст върху минарето на Голямата джамия, кадията организира бунт и успява да издейства преместването на кръста в катедралата „Света Елена“. Оттогава Редуан избягва да влиза в конфликт със сприхавия кадия. Барикадирал се в Цитаделата между своя харем, своята охрана, своята джамия, своя извор и своя зелен хиподрум, турският цар предпочита да не предизвиква поданиците си. Докато собствената му власт не е поставена под въпрос, той е толерантен към общественото мнение.
През 1111 година Ибн ал-Хашаб се явява в Цитаделата, за да изрази за пореден път пред Редуан крайното недоволство на гражданите. Правоверните, му обяснява той, са възмутени, че трябва да плащат данък на настанилите се върху земята на исляма неверници, а търговците са свидетели как търговията им запада, откакто нетърпимият княз на Антиохия контролира всички пътища, водещи от Алеп към Средиземно море, и иска откупи от керваните. Щом градът не е вече в състояние да се защитава със собствени средства, кадията предлага делегация, включваща шиитски и сунитски първенци, търговци и духовници, да отиде да поиска помощ в Багдад от султан Мохамед. Редуан няма никакво желание да намесва селджукския си братовчед в делата на царството. По-скоро би предпочел да се споразумее с Танкред. Но като има предвид безполезността на мисиите, провождани в столицата на Абасидите, той смята, че не рискува нищо, ако изпълни молбата на поданиците си.
Но се лъже. Защото съвсем неочаквано през февруари 1111 година демонстрациите в Багдад предизвикват ефекта, очакван от Ибн ал-Хашаб. Султанът, осведомен за падането на Сайда и за договора, наложен на алепчани, се разтре-вожва от амбициите на франджите. В отговор на настойчивите молби на Ибн ал-Хашаб, той заповядва на последния от управителите на Мосул, емир Маудуд, да тръгне незабавно начело на голяма армия и да помогне на Алеп. Когато при завръщането си Ибн ал-Хашаб съобщава на Редуан за успеха на мисията, царят, молейки се това да не е вярно, привидно изразява радостта си. Дори уведомява братовчед си за своето нетърпение да вземе участие рамо до рамо с него в джихада. Но когато през юли му известяват, че войските на султана действително се приближават към града му, вече не крие смущението си. Като нарежда да барикадират всички порти, той арестува Ибн ал-Хашаб и главните му съратници и ги хвърля в затвора на Цитаделата. На турските войници е наредено да кръстосват денонощно из кварталите на града, за да не позволят какъвто и да е контакт на населението с „врага“. Последвалите събития донякъде ще оправдаят рязката му промяна. Лишени от хранителни продукти, които царят е трябвало да им достави, войските на султана си отмъщават като жестоко опустошават околностите на Алеп. После, вследствие на неразбирателство между Маудуд и останалите емири, армията се разпада, преди да е влязла в бой.
Маудуд се връща в Сирия две години по-късно, натоварен от султана да събере всички мюсюлмански князе с изключение на Редуан срещу франджите. Тъй като не може да влезе в Алеп, той съвсем естествено избира другия голям град, Дамаск, и там настанява генералния си щаб, за да подготви мащабна офанзива срещу Ерусалимското кралство. Домакинът му, атабек Тогтекин, се преструва на поласкан от голямата чест, оказана му от пратеника на султана, но и той изпитва същия страх като Редуан. Страхува се, че Маудуд иска да му вземе столицата и всеки жест на емира в бъдеще ще бъде тълкуван като заплаха.
На 2 октомври 1113 година, ни разказва летописецът от Дамаск, емир Маудуд напуска лагера си, разположен близо до Ферската врата, една от осемте градски порти, за да отиде, както всеки ден, в джамията на Омаядите, придружен от куция атабек: