Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
В този момент от стълбичката на колата се чуха стъпки. Джеръл замръзна, неуверен как трябва да реагира. Несъмнено, това беше Норваг, който вероятно е решил, че претъпканата кола за гости не е точно мястото, където иска да прекара нощта. И тогава отново…
Само пет и половина крачки му бяха необходими този път, за да премине разстоянието до вратата. Той бързо дръпна дръжката.
— О!
Лекото възклицание излезе от най-изцапаното същество, което Джеръл някога бе виждал. Трябваше му време, за да осъзнае, че това шуртящо, омазано с кал нещо е Нарин, достойният Шести вестоносец на Калинден.
— Какво, по дяволите…?
— Паднах. Като с-слизах от колата — зъбите й тракаха така силно, че думите почти не се разбираха. — Тези б-бали… С-схванах се и бедрото ми… К-калта е ужасна. Все още вали…
Думите й най-после стигнаха до съзнанието на Джеръл и го подтикнаха към действие.
— Богове, защо още стоиш там? — попита той, притегли я в колата и затръшна вратата зад нея. — Събличай дрехите! Всичко! — изкомандва Джеръл, като изпревари неизбежния й протест. — Остави ги просто на пода, а аз ще ги простра под дъжда. Така поне калта ще падне.
Той се намръщи, като видя колко е бледа дори на слабата светлина на свещта. Очите й, обикновено блестящи и святкащи, сега изглеждаха като огромни кръгли сенки под прилепналите към лицето й кичури коса, от които се стичаше вода. Цялата трепереше.
— Тук — измърмори той, свали изкаляната й наметка и я хвърли на пода. — Трябва да облечеш други дрехи, да се стоплиш.
Откопча колана й и го закачи на кукичката на вратата, след това се наведе и докато тя стоеше облегната на него, изхлузи единия й кален ботуш, после другия.
Нарин заопипва шнуровете на коженото си палто, но ръцете й така трепереха, че тя едва можа да хване връзките.
— Дай, аз ще го направя — Джеръл разпери ръцете й и развърза шнуровете, след това издърпа прогизналата дреха от раменете й. — Ти си глупачка, знаеш ли това? — попита той. В този миг тревога измени гласа му. Тя беше така бледа, така измръзнала…
— Какво те накара да го направиш?
— Аз н-не ж-желаех…
Джеръл чу как зъбите й тракат, докато се опитваше да говори. Рязко посегна към връзките на ризата около врата и китките й.
— Н-не м-мога да с-сваля… — Нарин се опита да се отстрани от него, но безуспешно.
— Ти едва стоиш на краката си — Джеръл изхлузи единия ръкав от ръката й, после другия. — Колкото по-скоро махнеш тези мокри дрехи, толкова по-добре. Крайно време е да престанеш да се инатиш.
Той хвана края на ризата и я издърпа през главата й.
Ръката му върху студената й плът беше като пламък срещу леден блок, неспособна да разтопи леда, но достатъчна, за да потече отново замръзналата в жилите й кръв.
„Пази се!“, извика някакъв глас в нея. Но Нарин беше твърде замаяна от студа, за да му обърне внимание. Джеръл ще се погрижи за нея. Джеръл ще я стопли отново. А на нея й беше ужасно студено. Без да съзнава какво прави, Нарин увисна на врата му. Той беше толкова топъл, толкова силен, излъчваше толкова спокойствие. С него беше в безопасност. Безопасност.
Нарин смътно се замисли за думата. От какво трябваше да се бои? „От себе си!“ — извика слабият глас. Но това беше абсурдно. Нямаше опасност. Само студът и дъждът навън. Тук вътре, с Джеръл, беше топло и спокойно.
Толкова беше хубаво да усеща широката мощ на гръдта му срещу лицето и гърдите си. Нарин се притисна към него, ръцете й срещнаха мускулестия му торс, копринената мекота на кожата му.
Джеръл пое дъх и я отблъсна. Тя беше хладна и мокра, и все още замаяна, но въпреки това допирът на ледените й ръце разпали в тялото му огън, който едва ли и студеният дъжд би могъл да угаси. Но той нямаше намерение да излиза навън в проливния и отвратителен дъжд.
И още… Джеръл задържа дъха си.
Тя беше толкова изящна. Силна и гъвкава, чудесно сложена и все пак толкова деликатна. Така привлекателна. Гърдите й бяха малки, кожата им полупрозрачна. Даже в светлината на единствената свещ можеше да види нежните сини извивки на вените под повърхността. От студа зърната на гърдите й бяха се втвърдили, сякаш молеха да ги погали.
Той насила отклони погледа си. Но именно студът, а не докосването на пръстите му, ги бе втвърдил и това го разгневи. Би трябвало неговите ласки, неговите устни…
— Развържи панталоните си — заповяда той прегракнало. — Ще ти намеря нещо да се изтриеш.