Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)

Пуснах заека и погледнах дон Хуан.

— Не мога да го убия — казах.

— Защо?

— Никога не съм го вършил.

— Но си убивал стотици птици и други животни.

— С пушка, не с голи ръце.

— Има ли разлика? Дните на този заек са свършени.

Тонът на дон Хуан ме смая; беше тъй властен, тъй всезнаещ, че не оставяше съмнение у мен колко наясно беше той, че дните на заека са свършени.

— Убий го! — заповяда той със свиреп поглед.

— Не мога.

Той ми изкрещя, че заекът трябва да умре. Каза, че е дошъл краят на волния му живот в тази красива пустош. Нямал съм основание да изпитвам угризения, тъй като силата или духът, който направлява зайците, бе довел именно този в моя капан и то тъкмо в края на здрача.

Бях обзет от ред объркващи мисли и чувства, сякаш те през цялото време ме бяха очаквали, готови за атака. Усетих с мъчителна яснота трагедията на заека — това, че беше попаднал в моя капан. За секунди мислите ми преминаха през най-критичните моменти в моя живот — моментите, когато аз самият се оказвах заек.

Погледнах го — и той ме погледна. Заекът се бе сгушил до едната стена на капана; беше почти свит, много кротък и неподвижен. Разменихме по един кратък мрачен поглед и тъкмо този поглед, който според мен изразяваше безмълвно отчаяние, затвърди докрай пълното му идентифициране с мен.

— По дяволите — казах на глас. — Нищо няма да убия. Да върви на свобода този заек.

Дълбоко вълнение ме накара да потреперя. Ръцете ми се вдървиха, когато се опитах да сграбча заека за ушите; той се стрелна и аз го изпуснах. Опитах пак, отново не успях. Отчаях се. Изпитах гадене и без да чакам, ритнах капана, за да го продъня и освободя заека. Клетката се оказа неподозирано яка и не се счупи, както предполагах. Отчаянието ми прерасна в непоносимо чувство на горест. С цялата си сила скочих на края на клетката с десния си крак. Пръчките шумно се разчупиха. Изтеглих заека навън. Изпитах миг на облекчение, което в следващата минута се разби на пух и прах — заекът висеше безчувствен в ръката ми: беше мъртъв.