Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Признах, че се страхувам да мисля, че ще умра, и го обвиних, че ужасно ме притеснява с постоянните си разговори и грижи за смъртта.
— Но всички ние ще умрем — каза той.
Той посочи някакви хълмове в далечината:
— Ей там сигурно има нещо, което ме чака; и аз ще тръгна с него, това също е сигурно. Но ти може би си различен и смъртта въобще не те чака.
Отчаяният ми жест го разсмя.
— Не искам да мисля за нея, дон Хуан.
— Защо не?
— Безсмислено е. Щом тя е там и ме чака, защо трябва да се занимавам с нея?
— Не съм казал, че трябва да се занимаваш с нея.
— Тогава какво трябва да правя?
— Използвай я. Съсредоточи вниманието си върху връзката между теб и твоята смърт без угризения, без тъга, без тревога. Съсредоточи вниманието си върху факта, че нямаш време, и нека делата ти текат спокойно. Нека всяко твое дело бъде последната ти битка на земята. Само така делата ти ще бъдат справедливи и силни. В противен случай, докато си жив, те ще бъдат дела на един плах човек.
— Толкова ужасно ли е да си плах?
— Не. Не е ужасно, ако си решил да ставаш безсмъртен, но ако ще умираш, нямаш време да си плах, просто защото плахостта те кара да се вкопчваш в нещо, което съществува само в мислите ти. То те успокоява, докато всичко е утихнало, но след това страховитият, тайнствен свят ще отвори устата си за тебе, както ще я отвори за всеки от нас, и тогава ти ще разбереш, че твоите сигурни пътища съвсем не са били сигурни. Плахостта ни пречи да изучаваме и използваме съдбата си на хора.
— Не е естествено да се живее с постоянната представа за нашата смърт, дон Хуан.
— Нашата смърт ни чака и това, което вършим сега, може да представлява последната ни битка на земята — отговори той тържествено. — Наричам го битка, защото е борба. Повечето хора сякаш скачат от едно дело на друго без никаква борба, без мисъл. Ловецът, напротив, преценява всеки ход и тъй като притежава вътрешно познание за смъртта си, продължава своя път разсъдливо, като че всяка негова постъпка е последната му битка. Само един глупак би пропуснал да забележи предимството, което ловецът има над събратята си. Ловецът отдава дължимото уважение на последната си битка. Съвсем естествено е последното му деяние на земята да бъде най-доброто, на което е способен. Така е най-приятно. Това притъпява остротата на неговия страх.
— Прав си — отстъпих аз. — Но е трудно да се приеме.
— Ще минат години докато сам се убедиш, после ще минат години, докато постъпиш както подобава. Надявам се да имаш достатъчно вре ме.
— Плаша се, когато говориш така — казах аз.
Дон Хуан ме изгледа със сериозно изражение на лицето.
— Вече съм ти казвал, този свят е загадъчен — каза той. — Силите, които направляват хората, не могат да бъдат предсказани, те са страшни и все пак тяхното великолепие е нещо, на което си заслужава да бъдеш свидетел.
Спря да приказва и отново ме погледна. Сякаш бе на ръба на някакво разкритие, но се възпря и се усмихна.
— Има ли нещо, което ни направлява? — попитах аз.
— Разбира се. Съществуват сили, които ни направляват.
— Можеш ли да ги опишеш?
— Не съвсем, освен да ги наричам сили, духове, ветрове или нещо подобно.
Поисках още да го поразпитам, но преди да успея да задам следващия си въпрос, той стана. Вперих очи в него зашеметен: беше се изправил с едно-единствено движение; тялото му просто бе подскочило и той беше на крака.
Още размишлявах върху необикновеното умение, нужно за такова бързо и енергично движение, когато той ми каза със сух и заповеден тон да уловя един заек, да го убия, да го одера и да изпека месото преди здрач.
Вдигна очи към небето и каза, че може би ще имам достатъчно време.
Автоматично се заех с работата, както бях правил десетки пъти. Дон Хуан крачеше до мен и следеше движенията ми с проницателни очи. Бях много спокоен, движех се внимателно и не изпитах никакво затруднение да уловя един мъжки заек.
— А сега го убий! — каза сухо дон Хуан.
Посегнах в трапа да хвана заека. Сграбчих го за ушите и тъкмо го изтеглях нагоре, когато бях обладан от внезапен пристъп на ужас. За първи път, откакто дон Хуан бе започнал да ме учи на лов, си дадох сметка, че никога не бе ме учил как да убивам дивеча. Десетките пъти, когато бяхме бродили из чапарала, той самият бе убил само един заек, две яребици и една гърмяща змия.