Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 32 33 34 35 36 37 38 39 40 ... 84
Перейти на страницу:

За миг всички слязоха от конете. Джон се заслуша. Виковете на индианците долитаха още, но много отдалеч.

— Свалете седлата и ги хвърлете във въглищата — заповяда съветникът.

— И юздите ли? — попита Хари.

— Всичко; бързо, нямаме минутка за губене.

Свалиха бързо мунициите на четирите коня. Леко развълнуван Джон погали големия си кон по муцуната и му каза:

— Тръгвай, стари приятелю в несгодите. Кой знае дали някой ден не ще се срещнем пак, ако индианците не те хванат.

След тези думи се затича към някаква желязна арматура във формата на триъгълник, висока няколко метра и поставена върху една тъмна шахта, където, окачена със здрави железни вериги за един скрипец, висеше широка бъчва.

— Спасени сме, спасени сме! — викна Джон. — Кафезът на миньорите не е бил отнесен. Качвайте се, приятели и здраво дръжте веригите защото трябва да се спуснем сами.

Хари, Джордж, Червен облак и Минехаха влязоха не дотам охотно в бъчвата, полюляваща се над зиналата шахта. Джон хвърли последен поглед към коня си, който го гледаше с тъжни очи, притискайки се до другите, развърза веригата на скрипеца и като я държеше здраво с яките си ръце, тръгна към другарите си.

— Тихо — каза им. — Помогнете ми да не полетим всички надолу.

В този момент, с викове и изстрели, индианците преминаха последния откъс на гористия склон.

Четиримата мъже отпускаха двойната верига на бъчвата колкото се може по-бързо, за да стъпят на дъното на мината преди страшните червенокожи да стигнат до поляната. Като най-ловък. Джон ръководеше маневрата и постоянно повтаряше на другите здраво да държат веригите. Тежко им ако им се изплъзнеха… Щяха да полетят стремглаво надолу и никой нямаше да се спаси.

— Отпускайте бавно — повтаряше постоянно той. — дори ако трябва желязото да претрие ръцете ви до живо месо.

Бъчвата, или по-точно кафезът, както го наричат миньорите, продължаваше да слиза в тъмната шахта, тъй като съветникът бе строго забранил използуването на факли от борина, който съобразителният Джордж не бе забравил да вземе със себе си. заедно с мечия бут.

Ехото на бесен галоп прекъсна за миг спускането.

— Дали са индианците? — попита Хари, на когото не беше много по вкуса това спускане в мрачината.

— Сигурно са конете ни, които бягат от индианците — отвърна Джон с въздишка.

— Сигурно. Само дано ония негодници не пристигнат преди да завършим спускането си и да отрежат веригите.

— Тогава край на всичко, но не вярвам да са пристигнали. Дръжте здраво веригите!

— В ада ли слизаме?

— Скоро ще докоснем дъното.

— Ако ония дойдат ще ни обсипят с градушка от камъни.

— Млъкни, не мога да чувам виковете им.

— Позволи ми да запаля една факла. Джон — рече Джордж. — Тази тъмнина ме плаши.

— Не! — отвърна съветникът, като не спираше да брои: —

Двадесет, петдесет, сто, двеста… още малко… надявам се, че дъно има.

Силен удар ги хвърли един връз друг и накара Минехаха да извика.

— Отпуснете веригите! — викна съветникът. — Джордж, можеш да запалиш факлата. Колко имаш в торбата?

— Седем.

— Да се надяваме, че ще стигнат. Ще се мъчим да пестим светлината, колкото ни е възможно.

Братът на Хари извади от сака си, който не бе забравил да вземе със себе си, тенекиената кутия, съдържаща кремък и прахан и след няколко мига факлата пламна.

Четиримата мъже бяха стигнали дъното на мината и се намираха на входа на широка площадка, където личеха порутени постройки и голям брой вагончета, които на времето са служили за превоза на въглища от далечните галерии.

— Излизайте всички, за да не ви пребие веригата — рече Джон.

— Какво искаш да направиш? — попита Хари.

— Да попреча на индианците да се спуснат тук след нас.

— Като издърпаш веригата, нали?

— Нарочно я развързах от скрипеца.

— А после как ще се изкачим?

— Остави на мен. А сега бързо, чувам тропота на индианските коне.

Червен Облак, младата индианка и двамата трапери прекрачиха бъчвата и се насочиха към площадката на мината. Не бяха изминали и десет крачки, когато чуха метален трясък, който отекна из тъмните галерии. Джон бе изтеглил единия край на веригата, докато другият падна от височина двеста-триста метра.

— Нека ни открият — каза великанът. — Ако искат да скочат, няма да им попречим.

Спря за малко и наостри уши. Макар трясъкът все още да не утихваше из далечните галерии, чу доста отчетливо виковете на червенокожите.

— Много ще се учудят, че не ни намират там, където очакват — каза. — Нека ни търсят колкото си искат.

Догони с няколко скока другарите си, които бяха спрели пред изоставените бараки и не знаеха кой път да хванат.

1 ... 32 33 34 35 36 37 38 39 40 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)