Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Клерфе погледна коженото яке.
— И това ли е оттам?
— Кажи-речи. Но преди още да свърши сезонът, ще изкарам за чифт скиорски обувки и едно палто. Това е повече от сигурно.
— А може и да бъркаш. Някои няма да ти дадат бакшиш тъкмо заради името ти.
Момчето се ухили и хвърли веригите в колата.
— Не и тези, които могат отново да си позволят да идват тук за зимен спорт, господине. Но и без това печалбата ми е вързана в кърпа — едни дават бакшиш, защото се радват, че са се отървали, а други — заради приятните спомени. Но и едните, и другите най-често даваш. Имам вече известен опит, откак окачих табелата. Бензин, господине?
— Да — каза Клерфе, — нужни са ми седемдесет литра, но ще ги купя не от тебе, а от някой по-малко отракан. Време е представите ти за света да се поразклатят малко, Хуберт.
След един час снегът остана зад тях. Покрай пътя струяха бързи потоци, от покривите на къщите се стичаха водни капки и замръзваха в ледени висулки, а стволовете на дърветата блестяха от влага. В прозорците се отразяваше заревото на залеза. По улиците играеха деца. Полята бяха черни и мокри, а ливадите бяха покрити с жълта и сивозелена миналогодишна трева.
— Желаете ли да спрем някъде? — попита Клерфе.
— Още не.
— Страхувате се да не ни настигне снегът ли?
Лилиан кимна с глава.
— Не искам никога вече да го видя.
— Няма да го видите до следващата зима.
Лилиан не отговори. „До следващата зима“ — помисли тя. Това й изглеждаше толкова далечно, сякаш говореха за звездата Сириус. Нямаше да го види никога вече!
— Няма ли да пийнем все пак нещо? — попита Клерфе. — Например кафе с кирш? Имаме още доста път.
— Добре — каза Лилиан. — Кога ще стигнем до Лаго Маджоре?
— След няколко часа. Късно вечерта.
Клерфе спря колата пред селската гостилница. Влязоха в помещението за гости. Една млада келнерка запали лампата. По стените висяха гравюри, изобразяващи ревящи елени и токуващи диви петли.
— Огладняхте ли? — попита Клерфе. — Какво ядохте на обяд?
— Нищо.
— Така си и мислех. — Той се обърна към келнерката: — Какво ще ни предложите за ядене?
— Салам, ловджийски наденици, шунка. Надениците са топли.
— Две порции наденици и няколко резена от тукашния черен хляб. Донесете и масло, а също и наливно вино. Имате ли фендан?
— Имаме и фендан, и валноличела. [Фендан. Валподичела — леки местни вина а Алпите. — Б. пр.]
— Дайте ни фендан. А вие самата какво ще пиете?
— Една сливова, ако не възразявате — каза момичето.
— Не възразявам.
Лилиан седеше в ъгъла до прозореца. Слушаше разсеяно разговора между Клерфе и келнерката. Червеникавата светлина на лампата се отразяваше от бутилките на тезгяха в зелени и червени отблясъци. Зад прозореца се открояваха дърветата в селото — черни на фoна на високото зеленикаво вечерно небе. В къщите пламнаха първите светлинки. Всичко изглеждаше така мирно и естествено. Във вечерта нямаше и следа от страх и размирица и тя се чувствуваше частица от всичко това, също така мирна и естествена. Бе спасена! Нещо я задави в гърлото, когато почувствува това.
— Тукашните наденици са малко тлъсти, но са необикновено вкусни — каза Клерфе. — Не знам дали ще ви харесат.
— Харесва ми всичко — каза Лилиан, всичко тук, долу.
Клерфе я погледна замислено.
— Страхувам се, че е така.
— Но защо се страхувате?
Той се засмя.
— Няма нищо по-опасно от жена, която харесва всичко. Какво трябва да направи тогава един мъж, за да харесва само него?
— Да не прави абсолютно нищо.
— Съвсем правилно.
Келнерката донесе светлото вино. Наля го в малки водни чаши. След това вдигна своята чаша със сливова.
— За ваше здраве!
Всички пиха.
Когато момичето се отдалечи, Клерфе се огледа в скромната гостилница.
— Е, това още не е Париж — каза той с усмивка.
— Напротив! — отвърна Лилиан. — За мене това е първото предградие на Париж. Париж започва още оттук.
До Гьошенен нощта бе ясна и звездна. Клерфе натовари „Джузепе“ на една от откритите товарни платформи, наредени пред рампата на гарата. Освен тях през тунела щяха да пътуват още две лимузини и една червена спортна кола.
— Искате ли да останем в колата, или да отидем във вагона за пътници? — попита Клерфе.
— Няма ли да се изцапаме много, ако останем в колата?
— Не. Локомотивът е електрически. Освен това ще спуснем покрива.
Един железничар подложи дървени трупчета под колелата на „Джузепе“ за устойчивост. Другите пътници също останаха по колите си. В двете лимузини запалиха вътрешните светлини. Влакът бе композиран и малко след това навлезе в сенготарския тунел.