Сянката на марионетките

Тя вече взимаше хапчета за регулиране на своята овулация и още хапчета за стимулиране узряването на възможно най-много яйцеклетки. Естествено, не съществуваше никаква възможност да заченат бебе, преди да започне оплождащият процес ин витро. Но все пак тя го желаеше.

Два пъти се събуждаше от сънища, в които любезен доктор им казваше:

— Съжалявам, но не мога да имплантирам зародиши, защото вече сте бременна.

Обаче тя не позволяваше това да я тревожи. Щеше да има своето бебе достатъчно скоро. Сега бяха в Ротердам, предстоеше им работа. Но не търсеха любезния доктор от нейния сън, а масовия убиец, който по случайност бе запазил живота на Бийн, за да им даде дете, което няма да умре като великан на двайсет години.

— Ще затворят офиса, ако чакаме прекалено дълго — каза Бийн.

— Не — отвърна Петра. — Волеску ще чака цяла нощ, за да те види. Ти си негов експеримент, успял въпреки страхливостта му.

— Мислех, че оцеляването ми е мой успех, а не негов.

— Оцеляването ти беше мой успех — поправи го тя и стисна ръката му.

— Твой ли? Как така?

— Би трябвало. Аз винаги печеля всичките награди.

— Ако говореше така във Военното училище, щеше да станеш за смях на цялата армия.

— Това е защото армиите бяха съставени изцяло от деца в предпубертетна възраст. Възрастните не мислят, че такива хвалби са за присмех.

— Всъщност са — възрази той. — Но съществува малък период от юношеството, когато екстравагантните романтични забележки се броят за поезия.

— Такава е силата на хормоните. Разбираме биологичните причини за нашите чувства и въпреки това не спираме да ги изпитваме.