Сянката на марионетките
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на марионетките». Краткое содержание книги:
— Тази кофа — каза той. — Тази кофа ми спаси живота. Тогава на мястото на този музикален магазин имаше ресторант. Мисля, че служителят, който изхвърляше боклука им, знаеше, че се крия тук. Той винаги изнасяше по-голямата част от готварските отпадъци в късния следобед, докато е светло. По-големите деца взимаха всичко. Остатъците от храната през нощта изхвърляше на сутринта — пак за да ги оберат другите деца. Но веднъж всяка вечер излизаше по тъмно. Пушеше точно тук, до кофата за боклук. И след неговото пушене точно на това място имаше остатъци от нещо.
Бийн постави ръка върху тесния ръб на боклукчийската кофа.
— Толкова мъничка маса за хранене — прошепна Петра.
— Аз мисля, че самият той сигурно е живял на улицата, защото никога не ми оставяше нещо голямо, че да привлече вниманието, а само такова, каквото незабавно да пъхна в устата си, без никой дори да не ме види, че държа храна в ръката си. Щях да умра без него. Това обаче траеше само два месеца, после той изчезна — може би загуби работата си или се премести някъде другаде — а аз нямах представа дори как се казва. Но това ме запази жив.
— Колко хубаво е да мислиш, че такъв човек може да е излязъл от улицата — усмихна се Петра.
— Ами да, но едва сега се сещам. Навремето изобщо не мислех за такива неща. Тогава бях… забелязан. Знаех, че той го прави умишлено, но не си направих труда да помисля защо. Просто елиминирах възможността, че е клопка или че храната е отровена или тъпкана с наркотик.
— Как елиминира тази възможност?
— Изядох първото нещо, което той остави там, и не умрях, нито се събудих в детски публичен дом.
— Имало е такива места?
— Носеха се слухове, че това се случва с децата, които изчезват от улицата. Както и че били сготвяни на пикантни яхнии в емигрантската част на града. Но не вярвах на последното.
Петра го прегърна.
— О, какво дяволско място! — възкликна тя.
— Ахил също е излязъл оттук — напомни й той.
— Той изобщо не е бил малък като теб.
— Но бе осакатен. Заради крака си е трябвало да бъде умен, за да остане жив. Трябвало е да се пази от всеки друг, за да не бъде пребит. Може би това е била причината да елиминира всеки, който вижда неговата безпомощност — може би при тези обстоятелства това е бил неговият механизъм за оцеляване.
— Ти си истински християнин. Така изпълнен с милосърдие.
— Като говорим за това, допускам, че ти възнамеряваш да възпитаваш нашето дете като арменски католик, така ли е?
— Не мислиш ли, че това би зарадвало сестра Карлота?
— Тя бе щастлива без значение какво правех.
— Бог я направи щастлива. Тя е щастлива и сега, ако изобщо е някъде. Тя беше щастлив човек.
— Ти я изкарваш като… какво? Малоумна?
— Да. Тя бе неспособна да храни лоши чувства към някого. Това е сериозен дефект. Питам се дали съществува генетичен тест за това — рече Петра и веднага съжали за думите си. Последното нещо, което искаше, бе Бийн да мисли твърде много за генетични тестове и да осъзнае очевидното — че Волеску няма никакъв тест.
Посетиха много други места и голяма част от тях го караха да й разказва малки истории. Мястото, където Поук обикновено криеше таен склад за храна, за да възнаграждава децата, които се справят добре. Мястото, където сестра Карлота седна за пръв път да ни учи да четем. Най-доброто ни място за спане през зимата, докато някои по-големи деца не ни откриха и не ни изгониха навън.
— Тук е мястото, където Поук стоеше над Ахил с голям камък в ръцете си, готова да му пръсне черепа.
— Де да го беше сторила — въздъхна Петра.
— Тя беше твърде добра — отбеляза Бийн. — Не можеше да си представи злото, което се криеше в него. Аз също, преди да го видя легнал там. Когато гледаше нагоре към този сгуриен блок, в погледа му имаше толкова омраза. Само омраза, никакъв страх. Точно тогава видях смъртта на Поук в очите му. Казах й да го убие веднага. Тя не можа. Предупредих я какво ще й се случи — той щеше да я убие, ако тя го оставеше жив. И наистина я уби.
— Къде се случи това? Мястото, където Ахил я уби? Можеш ли да ме заведеш там?
Той помисли малко, после я заведе до бреговата линия между доковете. Откриха място, откъдето можеха да виждат между лодките, корабите и шлеповете към великата Рейн, която се виеше по своя път към Северното море.
— Могъща е — възкликна Петра.
— Какво имаш предвид?
— Реката, толкова е силна. Въпреки това човешките същества са били в състояние да построят това пристанище по бреговете й. Природата е силна, но човешкият ум е по-силен.
— Освен когато не е — отбеляза Бийн.
— Той даде тялото й на реката, нали?