Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Естествено — подразни я той. — Че как иначе?
Тя се засмя.
— Не вярвам, че съм в безопасност, когато съм насаме с вас.
— Но, мадам! Би ли се нахвърлил един мъж върху собствената си съпруга?
— Ако е достатъчно отчаян… — отговори тя дръзко.
— Аз наистина съм отчаян — призна той откровено, — но трябва да ми имаш доверие. Ако успея да се въздържа, докато развързвам дрехата ти, ще ми повярваш ли, че се грижа само за здравето ти?
— Твърде съм уморена, за да споря с вас. — Тя отстъпваше, и то с много по-малка съпротива, отколкото го изискваше предпазливостта. Какво имаше в този мъж, че я правеше толкова отстъпчива? Той безспорно изглеждаше добре, но освен това притежаваше и една мъжка решителност, която особено много й харесваше. — Помислете добре какво казвате, сър. Доверието играе голяма роля във всяко семейство.
Аштън се засмя и започва да дърпа връзките на роклята й, но бързо стана сериозен, когато дрехата се разтвори и откри грозната рана. Той опъна малко кожата, за да я разгледа по-добре, което накара Лиарин да поеме рязко дъх.
— Спокойно, миличко — говореше й нежно той. — Искам само да я видя. — Взе лампата и освети отблизо гърба на Лиарин. Раната започваше от лявото рамо и стигаше почти до кръста. Аштън си спомни надзирателката в лудницата с нейната пръчка, но тази резка бе от нещо по-тежко. — Не е възможно да си получила това при падането от коня.
Мисълта, че някой нарочно я е наранил още преди сблъскването, обърка напълно Лиарин. Тя не можеше да си представи кой, как и защо би направил подобно нещо. Обърна се да сподели мислите си с Аштън и замря. Настроението му рязко се беше променило, загрижеността беше отстъпила под напора на страстно желание. Мускулите под загорялата от слънцето кожа се бяха напрегнали, ноздрите трептяха при всяко вдишване. Тя усети как силно се разтуптя сърцето й, всичките й сетива се бунтуваха. Страстта в погледа му разпалваше кръвта й и вътрешно тя се почувства съвсем слаба. Страхуваше се, че той ще я докосне и тя ще му се отдаде, трепереща и покорна. Скочи от леглото и избяга зад паравана.
Мина дълъг, болезнен миг, преди Аштън да се овладее отново. Той попита:
— Да ти изпратя ли Уилабел?
— Не. Мисля, че сега нямам нужда от нея.
— Да продължа ли да ти помагам?
Тя се засмя нервно, свали презрамките на долната си риза и я смъкна надолу заедно с розовата рокля.
— Не мога да се преборя с чувството, че имате сърце на развратник, мистър Уингейт.
Аштън се усмихна.
— Точно това ми каза и преди три години.
— Значи поне здравият разум ми е останал.
Очите им се срещнаха над паравана.
— Във всеки случай хубостта ти е същата.
— Бихте ли ми донесли нощницата от креслото — помоли тя, за да отклони мислите му.
Аштън й подаде дрехата над паравана. Докато чакаше Лиарин да излезе, той свали двуредното си сако, разкопча жилетката и ризата и хвърли връзката си на един стол. Когато тя, вече по нощница, тръгна към леглото, той не можеше да откъсне поглед от гъвкавите й бедра. Лиарин усети близостта му и тялото й се скова от напрежение. Аштън сложи ръка на рамото й. Вълна от възбуда я заля, сърцето й заби още по-силно.
Той я обърна към себе си и приближи лицето си към нейното. Зелените очи несигурно премигваха, но после, малко преди устата му да докосне устните й, клепките й бавно се отпуснаха. Целувката започна като нежен въпрос, устните му галеха нежно нейните, но за секунди плахото пламъче лумна в буен огън. Желанието му я подлудяваше; тя вече не изпитваше нищо друго, освен копнеж за ласки. Ръката му се плъзна по-надолу, той я притисна към себе си, докато устата му като че ли я изпиваше. Тя се отпусна с въздишка, стори й се, че телата им се сливат.
Едно почукване на вратата ги върна грубо в действителността. Аштън вдигна глава и измърмори някакво проклятие. Чукането се повтори, този път по-силно и настойчиво. Той се откъсна от Лиарин и отиде до прозореца. Откачи една кука и отвори широко крилото, за да поеме нощната прохлада и да дойде на себе си.
Лиарин също имаше нужда от малко време, за да си придаде поне външно спокоен вид.
— Да, моля. Кой е? — попита тя.
Един твърде познат глас отговори:
— Марелда Рус. Може ли да вляза?
Аштън прокара вбесен пръсти през косата си и промърмори:
— Някой ден ще счупя врата на тази жена.
— Секунда само, Марелда — помоли Лиарин и почака, докато Аштън с кимване на глава й позволи да отвори вратата.
— Преди няколко дни забравих тук една книга — избърбори Марелда, като се промъкна покрай Лиарин. — Иска ми се да почета малко преди лягане. Помага ми да заспя. — Очите й претърсиха набързо стаята, докато откриха това, за което беше дошла. — О, Аштън! — Тя успя да си придаде изненадан вид, въпреки че най-лошите й опасения се бяха потвърдили. Очите й станаха студени, но усмивката не слезе от устните й. — Съжалявам, ако съм ви… попречила, мили мои.