Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
— Спри — прошепна Рейчъл. — Трябва да спреш.
— Спали ли сме заедно?
Гърдите й болезнено се стегнаха в желание да усетят докосването му, той да ги успокои, както преди. Въпросът му напълно я обърка.
— Това… Тук има само едно легло. Нямам кушетка, само фотьойлите.
— Значи от четири дни сме в едно легло — прекъсна я Сейбин и по този начин спря потока от думи, които тя усети, че няма да може да овладее. Очите му отново пламтяха, но този път с различен огън, и Рейчъл не можеше да отмести поглед. — И ти си се грижила за мен.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Да.
— Съвсем сама?
— Да.
— И си ме хранила.
— Да.
— Мила си ме.
— Да. Треската ти… Налагаше се да те охлаждам с кърпа със студена вода.
— Направила си всичко необходимо и си се грижила за мен като за дете — Рейчъл не знаеше какво да отвърне, какво да направи. Ръката му все още беше върху нейната. Усещаше топлата му и твърда длан върху нежната си плът. — Докосвала си ме — продължи той. — Навсякъде.
Тя преглътна.
— Налагаше се.
— Помня ръцете ти върху мен. Харесваше ми, ала когато тази сутрин се събудих, реших, че е било сън.
— Ти наистина сънува — отвърна Рейчъл.
— Виждал ли съм те гола?
— Не!
— Тогава откъде знам как изглеждат гърдите ти? Какво е усещането за тях в дланите ми? Не е било само сън, Рейчъл. Нали?
Ярка червенина покри лицето й в отговор на въпросите му. Гласът й беше сподавен и тя извърна поглед от него. Най-после смущението й я освободи от погледа му.
— На два пъти, когато се събуди, ти… ти ме сграбчи.
— И се порадвах на гълъбчетата?
— Нещо такова.
— И те видях?
Рейчъл безпомощно посочи деколтето си.
— Нощницата ми се смъкна, когато се надвесих над теб. Деколтето ми се отвори…
— Бях ли груб?
— Не — прошепна тя.
— На теб хареса ли ти?
Това трябваше да престане веднага, макар Рейчъл да имаше усещането, че бе твърде късно вече, че изобщо не трябваше да сяда на леглото.
— Дръпни си ръката — каза тя и отчаяно се помъчи гласът й да прозвучи настоятелно. — Пусни ме.
Сейбин се подчини без колебание, а на мрачното му лице бе изписано победоносно изражение. Рейчъл скочи от леглото с пламнало лице. Каква глупачка се оказа! Сигурно той нямаше да може да заспи от смях заради нея. Тя беше до вратата, когато Сейбин проговори и гласът му я спря.
— Рейчъл… — тя не искаше да се обръща, не желаеше да го погледне, но той така заповеднически произнесе името й, че Рейчъл бе привлечена като с магнит. Фактът, че беше легнал, не намаляваше властта му, нито това, че беше ранен. Сейбин беше мъж, роден да властва, правеше го без особено усилие, само със силата на волята си. — Ако можех, щях да дойда при теб. Ти не би си отишла.
Нейният глас бе също толкова тих, ала се долавяше сред жуженето на вентилатора на тавана в хладната стая.
— Бих могла — рече тя и тихо затвори вратата след себе си.
Искаше й се да се разплаче, но не го направи, тъй като плачът нямаше да разреши нищо. Болеше я отвътре, чувстваше се неспокойна. Нагон. Беше го определила едва ли не веднага, съвсем точно бе формулирала източника на неопровержимото и очевидно неконтролируемо привличане към него. Сигурно би се справила, ако беше само до нагона, тъй като това бе човешки апетит, една напълно нормална реакция на единия пол към другия. Щеше да го регистрира и после да го подмине. Ала Рейчъл не можеше да подмине нарастващото емоционално въздействие, което той имаше над нея. Беше седяла на леглото и беше му позволила да я гали не защото Сейбин я привличаше физически, въпреки че, Бог знае, това бе самата истина, а защото внезапно стана изключително важен за нея.
Тя намери спасение в работата. Работата беше я спасявала, когато умря Би Би, и сега инстинктивно отново я потърси. Кабинетът й не беше голям и беше осеян с всякакви материали като книги, списания, отделни статии и семейни снимки, които бяха струпани на всяко свободно местенце. Просто така й беше удобно. Именно тук се потапяше в интересните за нея неща и, въпреки безпорядъка, знаеше мястото на всяко нещо. Едва когато погледът й се спря на любимата й снимка на Би Би, Рейчъл осъзна, че нямаше да намери покой и в тази стая. Не можеше да се скрие от себе си. Трябваше да се изправи лице в лице със ситуацията, сега.
Пръстите й бавно погалиха усмивката на Би Би. Той й беше най-добрият приятел, съпруг и любовник, мъж, зад чийто весел маниер се криеха силен характер и силно чувство на отговорност. Двамата се бяха забавлявали толкова много! Все още имаше моменти, когато й липсваше ужасно и тя си мислеше, че никога няма да преодолее загубата му, дори и да знаеше, че Би Би не би желал това. Той би искал Рейчъл да се наслаждава на живота си, да има деца, да развива кариерата си, да има всичко. И тя го искаше, но по някакъв начин никога не си бе представяла, че може да го има без Би Би, а него вече го нямаше.