Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Наричаха я Мадам Гита — започнах аз. — Живееше край пътя, водещ към един францискански манастир. Решетъчен прозорец и обкована с желязо врата се открояваха върху сивата стена на нейната къща. Зад решетките тя живееше в стая, обзаведена като килията на монахиня. По цял ден крещеше от прозореца си молитви, пееше химни и навикваше случайните минувачи. Лицето й беше страшно — набраздено и парализирано от страшна болест. То беше като грозна маска. Живи бяха само очите й.

За да убива времето си, често ходеше на пазар в града, придружена от черна робиня, която носеше кошницата й. Тогава тя се обличаше в мантия, ушита от безброй разноцветни парчета плат, която, както и прическата й, бе изцяло покрита с неимоверен брой изображения на светци и свещени медальончета, които подрънкваха и се чуваха отдалеч. Докато вървеше, постоянно си мърмореше и се подсмиваше, но щом някой спреше да я гледа, ужасно се разлютяваше и бълваше страшни ругатни. Себе си наричаше „божи шут“, а францисканците я бяха взели под закрилата си, понеже беше много богата. Семейството й я оставяше да си живее както си поиска, а богатството й беше сигурно вложено в техните банки и в притежаваните от тях предприятия за производство на вълна. Всички във Флоренция я познаваха освен мен — аз бях чужденец.

Когато я срещнах за първи път, не знаех нищо за нея. Един ден тя ме видя на Понте Векио и започна да върви след мен. Помислих си, че е луда. Пожела насила да ми подари една фигурка от слонова кост, в която се бях загледал на една от сергиите. Но ти едва ли ще разбереш това, що се случи между нас.

Бях много млад тогава. Бях на двадесет и пет — на прага на своята зрелост, но бях загубил надежда. В разочарованието си бях намразил черните раса и брадатите лица на гърците. Мразех кръглата глава и набитото тяло на Висарион. Там, където живеех, всяка сутрин се събуждах от вонята на пот, разлагащи се боклуци и човешки изпражнения. Лятото беше ужасно горещо. Във Ферара бях вкусил от любовта и от чумата и вече в нищо не вярвах. Мразех дори себе си. Робството, оковите, затвора на собствената си плът. Как би могла да разбереш?

Тя ме отведе в къщата си. В килията й имаше дървена пейка, която й служеше за легло, пръстена кана с вода и вонящи остатъци от храна по пода. Но зад тази килия имаше много и богато обзаведени стаи, просторна градина, оградена с висока стена, с бълбукащи фонтани, зелени дървета и кафези с пойни птици. В същото време иззад хихикането и мърморенето пред мен се разкри интелигентна и обезнадеждена жена, която в мъката си бе направила от себе си „божи шут“.

На младини тя била много красива, богата и щастлива. Само за няколко дена болестта, която беше обезобразила лицето й, отнела съпруга и двете й деца. Сблъскала се беше с пълната несигурност на човешкия живот и ужасяващата безнадеждност на всяко земно щастие. Господ й се беше подиграл и обезобразил. За известно време не била на себе си, но след като се оправила, продължила да се преструва на луда от отчаяние и от желание да се противопостави на хората и на Бога. Богохулстваше, когато се молеше, и се молеше, когато богохулстваше. Не, съмнявам се, че ще разбереш. Беше само на тридесет и пет, но лицето й я правеше да изглежда като старица. Устните й бяха напукани, а щом започнеше да говори, в ъглите на устните й се появяваше пяна.