Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Изборът е твой, а не мой — отвърнах аз. — Това е толкова просто.

Тя стисна здраво пръстите на ръцете си, разтърси глава и отсече:

— Не, не! Не мислиш това, що казваш!

Аз свих рамене.

— Защо мислиш, че ти разказах толкова много за себе си? За да убивам времето или за да се правя на интересен? Мислех, че добре ме познаваш. Не! Искам да ти покажа, че нищо не е такова, за каквото го мислиш или за каквото са те възпитали да вярваш. Богатство и мизерия, власт и страх, чест и позор, мъдрост и невежество, добро и зло — нищо само по себе си не е от значение. Единственото, което има смисъл, е какво правим от себе си и какви искаме да бъдем. Единственият истински грях е да отричаш, когато истината е известна. Аз съм се освободил от всичко. На практика аз съм никой. И за мен това е най-висшето, до което смъртните могат да се докоснат — това безметежно усещане на сила и власт. Друго не мога да ти предложа. Изборът е твой.

Тя дълбоко се развълнува. Устните й изтъняха и станаха съвсем бели. В очите й засвятка омраза.

— Имаш син — натърти тя. — На тринадесет години или повече. Щом като се имаш за толкова извисен, защо не си при него да го възпитаваш, та и от него да стане „никой“? Той е твоя плът и кръв. Поведи него по пътя си, а не мен. — Не, не! — възразих аз. — Защо ще искам да навредя на собствения си син? Той е Барди! Нека бъде по човешки щастлив! Освен това ни един баща не може да възпита сина си по свое подобие. Това е само илюзия. Дълбоко в сърцето си всеки баща мрази сина си, а синът баща си. Моят син има своя собствена съдба, така, както и аз самият.

— Ами аз? — попита още веднъж тя. — Какво искаш от мен?

— Когато видях за първи път твоите очи, разбрах, че човек все пак има нужда от друг човек — казах аз. — Ти също го знаеш — не се заблуждавай. Такова нещо се случва само веднъж, а за някои може би никога. Разкрих ти живота си, за да ти покажа, че всичко, което си имала или си смятала за свое притежание, е илюзорно и несигурно. Не ще загубиш нищо, ако се откажеш от всичко. Така или иначе с идването на турците ще бъдеш принудена да загубиш много. Заради теб самата се надявам, че в сърцето си вече си се простила с всичко, с което ще трябва да се разделиш.

— Думи, думи! — извика тя и потрепери. — Всичко това са само думи!

— И на мене ми е досадило от много приказки — съгласих се аз. — Но как да те взема в прегръдките си пред очите на твоя евнух? В моите прегръдки ще разбереш всичко и тогава няма да имаме нужда от приказки.

— Ти си луд — рече тя и се отдръпна от мен, но очите ни се срещнаха както пред „Света София“ — открито и прямо.

— Ана, любима моя! — заклех я аз. — Времето ни е на свършване и пясъчният часовник вече съвсем се е изпразнил. Щом те видях за първи път, разбрах, че това е трябвало да се случи. Възможно е да сме се срещали и в предишните си животи, но само за едно можем да бъдем сигурни — предопределено е било да се срещнем сега. Може би това е единственият ни шанс. Единственото място и време в цялата Вселена, отредено за нашата среща. Защо се колебаеш? Защо се самоизмамваш? Тя вдигна ръка и я постави на очите си. Така се завърна в дома си, при своите килими, порфирени плочки и прозорци, в своето собствено време. Завърна се при своето възпитание и при нещата, които познаваше.