Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Ана Нотарас бе свела очи и докато ме слушаше, кършеше пръстите на ръцете си. Дневната светлина играеше по червено-черните фигури на килима. В ъгъла евнухът със сбръчканото сиво лице местеше очи ту към мен, ту към нея, мърмореше и се мъчеше по устните ми да отгатне за какво говоря. Аз продължих:
— Тя ме нахрани и ми даде да пия. Очите й жадно поглъщаха лицето ми. След като я посетих няколко пъти и разговарях с нея, сърцето ми се изпълни със състрадание. Състраданието не е любов, Ана Нотарас, но понякога любовта може да бъде състрадание, така, както само с присъствието си едно човешко същество може да покаже съжаление спрямо друго. Спомни си, че по това време аз още незнаех за богатството й. Предполагах обаче, че е заможна, тъй като францисканците я бяха взели под своя закрила. Тя пожела да ме облече. Купи ми нови красиви одежди и ги проводи в квартирата ми заедно с кесия сребро, но аз не приех подаръците й дори за да й доставя удоволствие.
Тогава един ден тя ми показа портрет от своята младост. Като видях как е изглеждала, напълно я разбрах. След като беше разбил щастието й, Господ я беше затворил в ада на собственото й тяло. Виждайки ме на моста, тя лудо се беше влюбила в мен и ме желаеше, макар че в началото не смееше да го признае.
— Но както и да е — отсякох аз сгорещен от срам. — Легнах с нея. Съжалих я с тялото си, тъй като не отдавах голямо значение на това, що беше свързано с плътта. Споделих нейния ад и мислех, че върша добро. Три нощи поред. След което продадох всичко, което притежавах — чиновническите си одежди, дори любимия Омир, — раздадох парите си на бедните и избягах от Флоренция. Но божията присъда ме застигна още същата есен по склоновете на планината Асизи. Мадам Гита бе пътувала по следите ми в своя паланкин, придружена от един францискански отец и от един много вещ адвокат. Аз бях брадясал, мръсен и неугледен. Тя ме накара да се измия, да се избръсна и да облека чисти дрехи, след което бяхме венчани в Асизи. Беше забременяла от мен и смяташе това за Божие знамение. Чак тогава разбрах коя е и каква примка Бог беше надянал на шията ми.
Не можех да седя повече на едно място и станах на крака. Погледнах през зеленикавото стъкло на прозореца към страховитите зъбери на вълнолома, иззад които проблясваше Мармара.
— Предупредиха ме да не посещавам тази къща — рекох аз. — Вероятно ще ме затворят в мраморната кула заради това ми посещение и дори постът ми при Джустиниани няма да ми помогне. Но аз съм вече във властта ти, тъй като тази част от живота ми не е известна на никой друг, освен на теб. Разбираш ли, Ана Нотарас, Мадам Гита е от рода на Бардите и след като се ожених за нея, аз станах един от най-богатите мъже във Флоренция. Само името е достатъчно и всеки обменител на пари от Антверпен до Кайро, и от Дамаск до Толедо ще започне дълбоко да ми се кланя.
Колко трябваше да плати на отците и на папата, за да запази себе си, богатството и женитбата си от собствените си роднини, не искам и да знам. Документите, които ме свързваха с баща ми, бяха все още у Героламо, златаря, а той отказваше да признае даже че ги е получавал. Но адвокатът се справи с всички трудности и аз получих ново име. Жан Анж беше забравен. Отначало, до раждането на нашия син, ние се настанихме във Фиесол, където беше нейната къща. С брада, с накъдрена коса, облечен като благородник и с рапира на бедрото никой не можеше да познае в мен бившия беден френски чиновник от Светия Синод. Четири години издържах на този живот. Имах всичко, което сърцето ми можеше да пожелае: ловни хрътки, жребци, книги. Дори Медичите се отнасяха с мен толерантно, но не заради мен самия. Бях само баща на сина си, синът ми беше Барди.
След раждането Мадам Гита се успокои и коренно се промени. Стана набожна и вече не богохулстваше. Черква даже построи. Без съмнение тя ме обичаше, но над всичко боготвореше нашия син. С течение на времето забеляза, че изобщо не ме познава. Това й причиняваше мъка. Много често тя дълго се взираше в мен. През годините на страдание интелектът й се беше изострил като бръснач, с който често порязвахме сърцата си. Аз изучавах астрономия при известния Тосканели, четях старогръцките философи, но през цялото това време дълбоко в сърцето си знаех, че този живот не е за мен.