Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Още с потеглянето на имперската флота василевсът побърза да изпрати последен призив за мир до Адрианопол. Той написа писмото собственоръчно, без да се допита до Францес. Копие от това послание се намира в ковчежето на Джустиниани.
Четох това писмо много пъти и съдържанието му дълбоко ме развълнува и потисна. Много повече от каквото и да е друго действие то изтъква Константин като истински император. Ето какво беше писал той на султан Мехмед:
„Вече е ясно, че предпочиташ войната пред мира. Нека бъде волята ти. Неуспешни се оказаха опитите ми да те уверя в мирните си намерения, макар че доказах своята искреност и се съгласих дори да ти стана васал. Не ми остава нищо друго освен да се обърна за помощ към Бога. Ако Той е решил да предаде града в ръцете ти, аз как ли бих могъл да му се противопоставя? Ако той накара сърцето ти да приеме мира, аз ще се радвам! Но сега те освобождавам от всички обещания и споразумения, що си подписал с мен. Зазидал съм портите на моя град и ще се бия за народа си до последна капка кръв. Царувай щастливо до деня, в който справедливият Бог, нашият всевиш съдия, ще ни повика и двамата пред себе си!“
Това е сухо послание, без обичайната гръцка словесна изящност и без ловките увъртания на Францес, но въпреки това ме сломява. То е истинско писмо на император, но е безсмислено, ах, колко е безсмислено! Мехмед не ще отговори. Но може би Константин, седейки в обезлюдения Влахернски палат, пишеше най-вече за поколенията и може би в своята простота то го представяше по-вярно и от най-точните исторически писания. Не е негова вина, че се е родил под нещастна звезда.
13 февруари 1453
Флотата не се е завърнала, а край морския бряг палатът на Лукас Нотарас все така безмълвно варди тайните си. Не издържам повече тази несигурност. Ето, вече две седмици откакто се видяхме, а аз даже не знам дали тя все още е в града.
Напразно препускам надлъж и нашир из града и около крепостните стени. Напразно се опитвам да потопя неспокойствието на душата си в работа. Не мога да я забравя! Горящите й очи ме преследват в съня ми. Нейната честолюбивост и гордо упорство изгарят сърцето ми.
Какво от това, че е дъщеря на куропалат и сръбска принцеса? Какво от това, че родът й е по-древен от този на императора? Аз съм син на баща си!
На четиридесет години? Вярвах, че съм достигнал есента на своя живот.
Защо не опитам да я срещна? Само тези кратки денонощия ни остават. Времето безвъзвратно отлита. Бързо като стрели летят дните в приготовления, учения, описване на запасите и пустота.
Тази сутрин излязох от мрака на къщата си и се потопих в светлина. Слънцето грееше, а небето се беше разпънало като синя шатра над Консантинопол. Неизказано очарование ме облада и аз поех пеша, като прост поклонник. В далечината приказно се синееха мраморните колони на Златните порти.
Видях отново гладките каменни стени, сводестите прозорци на втория етаж и герба над входната врата. Потропах.
— Аз съм Жан Анж, адютант на протостратора Джовани Джустиниани.
— Куропалатът е на море и двамата му сина са с него. Господарката е болна и на легло.
— Бих желал да говоря с дъщеря му, Ана Нотарас.
Тя се появи откъм заключената част на къщата, предназначена за жените, придружена от стар евнух. Лицето на евнуха беше сиво и сбръчкано като стара ябълка. Беззъб и глух, той беше облечен в разкошна ливрея.
Ана приближи по-прекрасна от всякога, с открито лице и усмивка на уста.
— Очаквах те — рече тя. — Отдавна те очаквах. Преглъщам гордостта си, защото ти дойде. Заповядай, седни, Жан Анж.
Евнухът отчаяно заклати глава, протегна ръце към небето в знак на протест, закри с шепи лицето си и се свря в ъгъла на стаята, отказвайки да поеме отговорност за това, що ставаше.
Слугиня донесе златен бокал на сребърен поднос. Чашата беше древногръцка изработка — по стените й сатир преследваше бягащи нимфи. Твърде фриволен сюжет. Тя отпи от бокала, след което ми го подаде.
— Тост за нашето приятелство — рече тя. — Ти не би дошъл тук със зла помисъл.
Отпих от бащиното й вино.
— За безнадеждността — вдигнах тост аз. — За забравата и мрака. За времето и пространството. Да пием за оковите. За нашите прекрасни окови, Ана Нотарас, и за това, че те има!
Върху порфирения под копринените килими блестяха с всичките цветове на Изтока. През тесните процепи на прозорците проблясваше Златният рог. Кафявите й очи сияеха, кожата й беше като злато и слонова кост, а на устните й все още грееше усмивка.