Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Говори! — заповяда тя. — Говори каквото и да е, но оживено и сериозно, все едно че обясняваш нещо много важно. Евнухът нищо не чува, но ще е по-спокоен, ако говориш по-оживено.
Това беше почти непосилно. Искаше ми се само да мълча и да я наблюдавам.
— Ароматът на хиацинти от твоите страни — започнах аз. — Ароматът на хиацинти? — Пак ли започваш? — закачливо ме прекъсна тя.
— Да, започвам отначало — заявих аз. — Дрехата ти, с втъкани бляскави златни нишки, е чудесна, но ти самата си къде по-прекрасна. Дрехата ти твърде ревниво пази красотата ти. Да не би да е шита от монахини? Модата доста се е променила от времето на моята младост. Във Франция, по подобие на красивата Агнес Сорел, любовницата на крал Шарл, жените откриват гърдите си, за да могат мъжете на воля да им се възхищават. А тук криете всичко, дори лицата си.
— Ех, ако можехме някога да пътуваме из свободния Запад — продължих аз. — Първата жена, която ме посвети в тайните на плътската любов, срещнах при „Изворите на младостта“, край Рейн. Същия този ден бях чул песента на славея и моята сестрица Смъртта бе танцувала по стената на черковния двор. Тя беше жена в разцвета на своите сили, която не криеше красотата на тялото си. Седеше чисто гола в края на басейна, дълбоко зачетена в книгата си, докато изискани господа и госпожи се надпреварваха в плуване или похапваха във водата, насъбрани около плаващи подноси с храна. Казваше се мадам Доротея. По-късно ми даде препоръчително писмо до Енеус Силвиус в Базел, ако знаеш кой е той. Всичко това се случи след като напуснах Братството на свободния дух. Дотогава се бях любил из храстите и на тъмно. Тази изискана госпожа ме отведе до едно пухено легло и запали свещите, които го ограждаха, за да не пропусна нищо.
Ана Нотарас пребледня, след което се изчерви, а устните й започнаха да потрепват.
— Защо ми говориш така? — попита тя. — Това не ти еприсъщо.
— Говоря така, защото те желая — отвърнах аз. — Страстта на тялото все още не е любов, но няма любов без плътска страст. Но забележи, че аз никога не съм ти говорил така, когато сме били насаме. Та ти щеше да ме прободеш, само ако се бях опитал да те докосна — виждах го в очите ти. Моето желание е чисто като пламък и когато му дойде времето, ти сама ще ми подадеш цветето си. Насила аз няма да го откъсна.
— Ана Нотарас! — възкликнах аз. — Ана Нотарас! О, колко много те обичам! Не обръщай внимание на това, което казвам. Ти ме правиш щастлив! Аз съм щастлив!
— Братството на свободния дух — не спирах аз — признава само четирите Евангелия и отрича кръщението, и всичко е притежание на всеки. Между тях има бедни и богати и дори такива люде, за които някой едва ли би предположил. Разпознават се помежду си чрез тайни знаци. Има ги във всички страни, под най-различни имена. Има ги даже и сред дервишите. Аз им дължа живота си. Затуй воювах и във Франция, тъй като много от тях бяха последвали Девата. На двадесет и четири години ги напуснах, защото фанатизмът и омразата им бяха по-лоши от която и да е друга нетърпимост. Много друми извървях. В Страсбург срещнах един ваятел на дърво и метал, който си търсеше доверен помощник и срещу тридесет златни дуката обещаваше да ме научи на нов магически занаят. Възнамеряваше да размножава книги, да отпечатва сто и дори хиляда за същото време, за което преписвачът успява да завърши една. Но аз нямах тридесет златни дуката. Очите му бяха толкова особени, та бях сигурен, че ще осъществи замисъла си, но след това не съм чул нищо за него. Оттогава са минали шестнадесет години.
— След което ти се отказа от всичко и взе, че се ожени — подразни ме тя. — Това вече знаем. Разкажи ми за брака си и за това, колко си бил щастлив. Може би още по-щастлив, отколкото в компанията на разсъблечената край басейна дама, нали? Разкажи! Не се срамувай!
Припомних си Флоренция, нажежена от лятното слънце, жълтите талази на реката и обгорелите хълмове. Лекомислената ми радост се изпари. — Аз май вече ти разказвах за Флоренция и за Ферара? — попитах. — Разправих ти за това, как най-учените мъже на нашето време в продължение на две години се караха за три букви. Във Флоренция за тях не си спомнят нищо друго, освен усърдния вик след всеки спор: „Аристао! Аристао!“ Да вървим да похапнем! От тях са останали едни, подправени с розмарин котлети от прасенце-сукалче под името „ариста“. То ще се запази във Флоренция дори тогава, когато и последният спомен за обединението между Източната и Западната църква е вече изчезнал. Паметта на Флоренция е къса, но хората обичат хубаво да си похапват. Този вик ще продължи да ехти и тогава, когато ние с теб ще сме се превърнали в прах. Виждаш ли колко добре познавам Флоренция.