Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Пантократорският манастир е арена на знамения и чудеса. Във влажните утрини мъглата се превръща в дребни капчици вода по светите икони, а монасите разправят, че светците се потели от мъка. Някаква калугерица пък се кълне, че видяла светия образ на Влахернската Панагия да плаче с кървави сълзи. Народът й вярва, макар че императорът е дал иконата да се изследва от кардинал Исидор, в присъствието на „лъжепатриарха“ Григорий и множество високопоставени философи, и никой не успя да открие и следа от кръв по нея. Хората не вярват на вероотстъпниците и невежият им фанатизъм по отношение на веруюто е по-силен отвсякога.

Черквата „Света София“ е безлюдна дори по време на богослужение, а споменаването на папа Николай в молитвите предизвиква само отвращение и омраза. Кардинал Исидор с неудоволствие напуска къщата си. Патриархът Григорий е огорчен, разочарован и съжалява, че от Рим се е завърнал тук. Светият Синод му отне титлата още през 1450 година. Сега е получил обратно своя дворец, който е голям и за който не може дори слуги да си намери.

И така всеки се е затворил в собствената си крепост. „Лъжепатриархът“ и кардинал Исидор — в двореца на патриаршията, а монахът Генадий — в килията си, в Пантократорската обител, но непримирима омраза витае във въздуха над града.

Млади монаси, занаятчии, обикновени граждани и търговци, които досега не можеха да различат лъка от стрелата, усърдно се обучават на групи по десет и по сто под вещото ръководство на изпитаните латински воини. Те желаят да се бият за вярата си и изгарят от нетърпение да докажат, че ако се наложи, са равни по способности на латинците. Вярват, че ще удържат града.

Някои могат да опъват лък, но стрелите им летят накъдето си поискат. Други пък ентусиазирано се опитват да промушат с копие люлеещи се чували, натъпкани със слама, но неопитността им ги прави безпомощни. Някои от тях са получили наранявания по коленете, препъвайки се в собствените си дрехи и набождайки се на собствените си мечове. Сред тях има и силни мъже, за които ще е най-добре да стоят по стените и да изсипват камъни във вратовете на нападащите турци.

Шлемове и кожени ризници все още не са раздадени на всички доброволци и на мобилизираните от императора. Но които вече са получили, свалят ги при първия удобен случай, като се оплакват, че шлемовете ги убиват, а ризниците им пречат да се движат. Ако им поставят железни набедреници на краката, те не успяват да се помръднат от местата си.

Не ги упреквам и не им се подигравам. Те полагат свръхусилия, но са израснали, занимавайки се с мирни дела и с вяра в стените и в платените императорски наемници. В открито поле един единствен еничар би се справил за минута с десет от тях.

Наблюдавам деликатните бели ръце, които умеят да извайват изящни статуетки от слонова кост или да изографисват с корналин образите на светци. Мъже, които умеят да четат и да пишат и които с четчици, по-тънки от косъм, украсяват в злато и цинобър заглавните букви на молитвените ръкописи.