Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Следващият ден беше неделя и Лорънс заведе посетителите да видят гигантския калутрон в зданието на хълма. Той седна пред контролния пулт да направи демонстрация, а Джими Вейл суеверно кръстоса пръсти. И. О. Ел. винаги надуваше машините до максималните им възможности и след това често се налагаше да работят по цял ден, за да ги възстановят. Днес професорът беше по-внимателен, защото му се налагаше едновременно да отговаря и на въпросите на посетителите. Роджър Уилямс задаваше предимно въпроси за научната страна на процеса, но Луис и Грийнуолт също поискаха някои разяснения. Том Гари се интересуваше от чисто инженерните страни на процеса, но остана мълчалив през цялото време, защото беше твърде рано да ги обсъждат.
Въпреки ентусиазма на Лорънс и подробните му разяснения, за членовете на комитета беше ясно: добивът при електромагнитното пречистване е нищожен. Като направиха изчисления на базата на сегашните постижения на калутрона, те лесно се убедиха, че индустриалното приложение на метода ще изисква огромно количество енергия, хиляди оператори и невероятно сложна екипировка. Методът изглеждаше не само екстравагантен, но и направо неприложим.
Инспекцията завърши късно вечерта и четиримата членове на комисията побързаха да хванат влака за Чикаго в 11 часа. Те бяха изтощени от вихреното темпо по време на посещението.
— Държим се като Върховния съд — каза Том Гари. — Само тормозим тези хора, като им задаваме разни въпроси.
— Как ви се струва Лорънс? — попита Луис.
— Ако този момък беше роден във Великобритания — отговори Гари, — Чърчил не би имал никакви шансове да стане министър-председател.
— А какво мислите за електромагнитния процес?
Четиримата се спогледаха и поклатиха глави.
14.
Изкушението беше толкова непреодолимо, че на няколко пъти Хърбърт Андерсън замалко щеше да се поддаде. Той знаеше, че е въпрос на чест да устои. Нощта на 1 декември беше много студена и на корта за скуош на Стаг Фийлд температурата не надминаваше 0°, но прекалено възбуденият Андерсън не обръщаше внимание на премръзналите си ръце, докато наместваше последните хлъзгави графитни тухлички. Във ветровитото помещение беше спокойно, около черната грамада се виждаха само силуетите на половин дузина мъже.
Подпомаган от Уолтър Зин и неговите хора, Енрико Ферми бе работил до около 4 ч следобед. Реакторът се издигаше до 48-я пласт и 50 тона уран бяха подредени между 500-те тона графитни тухлички. През целия ден уредите реагираха силно на прибавянето на всеки нов блок уран — очевидно критичната маса скоро щеше да бъде постигната. За да се задържа реакцията, в предвидените отверстия бяха вкарани контролните пръчки, поглъщащи неутрони. Изглеждаше че критичната маса ще се постигне по-рано от предвиденото и няма да е необходимо издигането на реактора чак до тавана на залата.
Потракването на броячите се ускоряваше и от време на време учените оставяха графитните тухлички, за да проверят уредите и да пресметнат хода на реакцията. Ферми вадеше по-често от обикновено сметачната линийка. Той записваше на гърба на линийката си нещо, сравняваше го с показанията на уредите и видимо беше доволен, когато числата съвпадаха. Бързо наближаваше моментът, в който отдавна подготвяният опит с реактора най-сетне ще може да се извърши.
В 4 ч следобед, когато групата на Андерсън пристигна да поеме нощната смяна от хората на Зин, Ферми неочаквано прекрати измерванията.
— Стига за днес! — каза той и излезе от корта за скуош. — Кажете на всички да дойдат утре сутринта в 8,30. Няма да имаме нужда от студентите и техниците.
Преди да си тръгне, Ферми извика Андерсън и Зин в малката стаичка до корта.
— Почти сме готови — каза той. — Според моите изчисления ще достигнем критична маса при 51-я пласт на реактора. — После се обърна към Андерсън. — Вие ще довършите работата тази нощ. Като наредите 51-я пласт, поставете контролните пръчки, фиксирайте ги и си вървете вкъщи! Не започвайте реакцията, преди да дойда!
— ОК, Енрико — отговори Андерсън.
Отгатнал мислите на младия учен, Ферми се спря за миг, погледна го в очите и му се закани шеговито с пръст.
— Обещайте, че няма да започнете без мен!
— Разбира се, че няма! И през ум не ми минава!
Ферми си тръгна, а повечето от физиците вече бяха завършили дневната си работа. Хърб Андерсън и неговите хора започнаха да подреждат хлъзгавите тухлички. Наредиха един пласт, после още един. Броячите полудяха. Той провери уредите, направи бързи изчисления на къс хартия и отново погледна към броячите. Неутронната активност беше нараснала изключително много. Като зидар, стъпил на върха на строежа, Андерсън хващаше едно след друго черните блокчета и нареждаше последния ред. Петдесет и първият пласт. Беше 11 часа вечерта.