Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
— ОК, вкарай обратно пръчката!
Чукането на броячите затихна до отделни редки импулси, а писецът започна да чертае хоризонтална линия.
— Фиксирайте контролните пръчки и елате отново утре сутринта! — каза Ферми.
Лицето му не показваше видима възбуда. Не беше учуден, че реакторът бе работил точно според предвижданията му. Теоретичните изчисления бяха потвърдени и сега той разполагаше с нов инструмент за следващите, решаващи опити.
В този момент напред излезе Уигнър и подаде на Ферми бутилка кианти. Зарадван, той я отпуши, а някой раздаде на всички книжни чаши. Ферми наля от виното и всички пиха за успеха.
— Да се надяваме, че ние сме първите, успели да извършат верижна реакция! — подхвърли песимистично един от учените, мислейки за конкуренцията на хитлеровите физици.
Като изпразниха бутилката, всички присъстващи свидетели на първата верижна реакция се подписаха върху плетената й сламена обвивка.
Комптън се върна в кабинета си и телефонира на Конант в Харвард.
— Джим, искам да ти кажа, че италианският навигатор акостира успешно и по-рано от предвиденото в Новия свят!
Гласът на Конант издаваше възбудата му.
— Как го посрещнаха туземците?
— Всички са здрави и щастливи — отговори Комптън.
15.
Професор Юри не спомена нищо за атомната бомба, когато покани своя бивш студент Едуард Адлър да се присъедини към групата в Колумбийския университет, работеща върху важен военен проект. На пламенния 26-годишен нюйоркчанин, преподавател по химия в „Сити Колидж“, казаха само, че се изпитват различни порести материали за създаване на много фина мембрана, или бариера за някакъв газово-дифузионен процес. Доктор Джон Дънинг, бащата на газово-дифузионната програма, предостави на Адлър една учебна лаборатория, запозна го с доктор Франсис Слак, който отговаряше за изследванията върху бариерата и му каза, че трябва да продължи работата на Слак върху избора на материали за бариерата, тъй като има добър опит в електрохимията.
Досега всички опити бяха неуспешни. Изпитани бяха многобройни порести материали, метали и сплави, но всички бяха много далеч от изключителните изисквания, на които трябваше да отговаря бариерата. Ураниевият хексафлуорид, използван при газовата дифузия, разяждаше повечето от изпробваните материали. Бяха предложени доста остроумни идеи. Не може ли да се получат пори, като се използват сплави, в които единият от металите да се ецва — например цинкът в месингов лист — оставяйки фини дупчици в другия? Имаше предложение да се правят чрез електрогалванизиране много тънки слоеве от пречистена мед, която неизбежно ще бъде пореста. Тези и други подобни идеи бяха експериментирани през цялата зима и пролетта на 1942 г., но Адлър не можеше да се похвали с определен успех. С всеки изминат месец рискът да се провали цялата газово-дифузионна програма ставаше все по-голям. Един следобед Дънинг повика Адлър в кабинета си.
— Искам да опитате нещо съвсем ново — каза той. — Франц Симон и някои други английски учени ми обърнаха внимание върху един човек и мисля, че точно той ни е необходим. Казва се Едуард Норис. — Какъв е, химик или физик?
— Нито едното, нито другото. Норис е декоратор. Занимава се с вътрешна архитектура.
На Адлър това му прозвуча като шега. За какво им е декоратор?
Дънинг отвори едно чекмедже и извади малко късче от много тънък метал, не по-голямо от стотинка.
— Този човек е изобретил един материал, който може да се окаже подходящ за бариерата. Изпробвахме го и изглежда много добър! — Дънинг се обърна нетърпеливо към Адлър. — Той обаче е учил само две години в гимназията и нищо не разбира от наука. Помогнете му!
Червенобузестият и леко оплешивяващ четиридесетгодишен англичанин Едуард Норис бе роден в Лондон. Семейството му се преместило в Кънектикът, когато той бил едва на три години. Баща му работил като декоратор в Гринуич, Кънектикът, и синът спазил, макар и без особен ентусиазъм, семейната традиция. Едуард Норис станал добър декоратор, но не бил кой знае колко доволен от това.
Една от причините за неудовлетворението му била лошото качество на бояджийските пистолети за боядисване на стени. Не намерил на пазара пистолет, който да дава достатъчно фино и равномерно разпръскване на боята и се принудил сам да си направи съвсем нов инструмент, работещ без подаване на сгъстен въздух. За този центрофужен пистолет изобретил през 1934 г. много фина метална мрежичка, получена чрез електронаслагване. Тя била толкова сполучлива, че компанията „Ес. О. Джелиф“ откупила правата и наела Норис да произвежда мрежички за нея.