Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Когато Хилбъри се върна в Чикаго, секретарката му го посрещна още на вратата.
— От Вашингтон ви търсят през час. Обадете се веднага в Съвета по военно производство.
Преди Хилбъри да стигне до телефона, той иззвъня отново. Беше същият човек от Съвета.
— Професоре, вчера вие сте посетили компанията „Нешънъл Карбон“ в Ню Йорк — каза той. — Трябва да знаете, че след вашето посещение никой от хората там не е спал тази нощ — опитват се да преработят целия си производствен график. Звъняха ми по телефона тази сутрин. Вашата поръчка за графит е истински шок за тях. За 250 тона е нужна цялата им производствена мощност. Просто сте им обезветрили платната.
— Това е само началото — отговори спокойно Хилбъри. — Ако първата доставка от 250 тона отговаря на изискванията ни, ние ще поръчаме партиди от по 500 тона.
Представителят на съвета замълча за миг, след което каза:
— В такъв случай трябва да направим нещо с производството на графит. Ние нямаме достатъчен капацитет. — Преди да затвори телефона, той допълни: — Още нещо, професоре. Бихте ли предоставили на мен правото да се занимавам с приоритетите?
— Разбира се, аз нищо не разбирам от приоритети.
— Така си и мислех. Вероятно не знаете, че когато една поръчка получи най-високия приоритет, всички други се спират. Досега най-високият приоритет при графита е С. Като сте им казали, че можете веднага да им осигурите приоритет А, а приоритет X — на другия ден, вие просто сте обърнали с главата надолу цялото производство на графит!
Транспортът на графита от гарата в Чикаго до пустия стадион Стаг Фийлд също създаде проблеми. От съображения за секретност се използваха покрити камиони. Веднъж, след като разтоварил графита, един от изпразнените камиони закачил високата тухлена арка на оградата и цялата му каросерия се повредила. Шофьорите отказали повече да товарят графит. За да ги успокои, професор Зин лично поведе една ударна група от учени, въоръжени с длета и чукове, която се зае да разшири отвора на тухлената арка.
От предишни опити беше известно, че въздухът, който неизбежно се съдържа в графита, може да потисне реакцията. Строителите на атомната батерия решиха да поместят цялата конструкция в огромен херметично затворен балон и да изтеглят въздуха от него, когато реакторът бъде готов за работа.
Като чуха какво иска от тях Хърбърт Андерсън, хората от компанията „Гудиър“ в Акрон, Охайо, помислиха, че младежът не е с всичкия си. Той искаше кубичен балон и много настояваше за това. В „Гудиър“ имаха голям опит с различни гумирани балони за армията и се опитаха да убедят слабичкия учен, че кубичният балон няма да лети добре.
— Защо да не ви направим сферичен балон като на всички останали?
На Андерсън беше строго забранено да разкрива за какви цели ще се използва балонът и той остана твърд докрай. След няколко седмици на Стаг Фийлд пристигна прилежно сгънатият и опакован кубичен балон.
Като разгънаха огромната торба, тя изпълни целия корт за скуош. Окачиха го на тавана и през отвора в едната му страна започнаха да нареждат в кръг графитни тухли, които укрепиха с дървена рамка. Така започна построяването на реактора.
Друга трудност беше осигуряването на достатъчно чист уран. Просто никой не разполагаше с големи количества от този метал. Главният доставчик беше „Уестингхаус“, където успяха чувствително да подобрят примитивния метод, използван в началото. Компанията „Метал Хайдрайдс“ също започна производство на чист уран, а и Франк Спединг от Държавния университет в Айова пречистваше известни количества уран. Но всичко това беше недостатъчно. Хилбъри и Ричард Доун се поболяха да търсят по-големи количества от жизненоважния метал. Атомният реактор чакаше. Тогава решиха да използват и пречистен уранов окис, успоредно с чистия уран. Уолтър Зин построи специална ръчна преса, в която урановият окис се пресоваше в желаната форма и размер, а компанията „Малинкрод Кемикал“ от Сейнт Луис доставяше чист окис направо в Стаг Фийлд. Всяка уранова тухличка тежеше около 3 кг. Чистият метален уран поставяха в центъра на реактора, където ефектът от него се очакваше да е по-голям, а блокчетата от уранов окис се подреждаха в периферията.
Ферми пое общото ръководство на строителството на реактора. Той беше негова рожба и никой не оспорваше водещата му роля в този проект. Двамата му помощници, Уолтър Зин и Хърб Андерсън, застанаха начело на двете строителни групи, а Волни Уилсън отговаряше за изправността на уредите. Някои подробности по конструкцията се уточняваха по време на самия строеж на реактора и много проблеми трябваше да се решават в движение.