Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
С наближаването на датата за посещението на Ревизионния комитет работата в корта за скуош ставаше все по-трескава. Учените напуснаха лабораториите си, за да помагат на трийсетината техници, механици и студенти. Две смени работеха непрекъснато в хлъзгавото, разхвърляно и ветровито помещение. Ноемврийският студ беше хаплив, но учените не можеха да искат от университетската управа да пуска парното и в извънработно време, за да не привличат излишно внимание.
Само групата на Ферми беше запозната с трескавата дейност под западните трибуни, но големият брой камиони, които пристигаха непрекъснато и се разтоварваха там, неизбежно възбуди любопитството. Освен това, на корта за скуош се чуваха странни шумове както през деня, така и през нощта. Един ден професор Алисън се оплака на Уолтър Зин:
— Не можете ли да спрете този среднощен шум? Живеещите наоколо се оплакват на ректора на университета, че не могат да спят.
Зин възрази, че те не използват шумни машини през нощта.
— Не е от машините — поясни Алисън, — хората не могат да спят от песните.
Нощните смени пеели, за да облекчават скуката от убийствената работа.
Графитът, който пристигаше във вид на дълги пръчки с неравна повърхност, се нарязваше на блокчета и се полираше на място. Това се правеше на обикновени дърводелски машини от хората от бригадата на Огъст Кнът, опитен майстор столар от местното сдружение на дърводелците. В половината от графитните блокчета се пробиваха дупки с диаметър 19 мм за урановите пръчки. При целия строеж бяха пробити 22 000 дупки, от 60 до 100 на час.
Учените, които помагаха на майстор Кнът, бяха много доволни от старите бани на футболистите, в които се къпеха след осемчасова обработка на графитни блокчета. Но първият душ отстраняваше само повърхностния прах и след половин час графитът в порите на кожата започваше да сърби.
— Това е най-чистата мръсотия в света — казваха учените за свръхчистия графитен прах, който проникваше навсякъде.
С всеки изминат ден странният атомен реактор, построен от свръхчисти материали, се издигаше все по-високо на корта за скуош.
— Ако данъкоплатците видят какво сме направили с милион и половина от техните долари, ще си помислят, че не сме съвсем наред! — шегуваха се учените, докато се опитваха да измият със сапун черния прах от лицата си. — Но ако разберат защо го правим, няма да им останат никакви съмнения, че сме луди!
Постепенно бяха натрупали опит и веригите, по които прехвърляха графитните тухлички, изглеждаха почти професионално. Някои дори се гордееха със сръчността си в улавянето на хлъзгавите тухлички, докато с мъка се крепяха върху реактора. Почти всички имаха по някой пострадал пръст, но това беше дреболия, за която не си заслужаваше да се говори.
Все още никой не можеше да бъде напълно сигурен дали реакторът ще заработи според очакванията и ще протече ли верижна реакция. Ферми беше построил и разглобил досега поне 30 малки реактора, но тези субкритични модели (наричаха ги „експоненциални“) даваха възможност за някои експерименти и измервания, но не съдържаха достатъчно уран, за да започне верижна реакция. Въз основа на получените резултати се изчисляваше, или по-точно се предсказваше поведението на големия реактор. Ферми, или „Папата“, както го наричаха, беше сигурен, че той ще заработи, и учените разчитаха на него. Беше ли обаче той безпогрешен?
Всичко беше въпрос на доверие.
13.
Докато влакът препускаше през безкрайните равнини на Средния запад, четиримата мъже, натъпкани в тясното купе, бяха прекалено заети с четенето на секретните документи, за да обърнат внимание на гледката. Времето течеше бавно за членовете на Ревизионния комитет след заминаването им от Чикаго през нощта на Деня на благодарността. Дългото пътуване до Сан Франциско даваше възможност да вникнат в подробностите на електромагнитния метод на Лорънс за пречистване на уран–235.
Уорън Луис обясняваше нещо на елегантния и въздържан инженер от „Дюпон“ Крауфорд Грийнуолт. Това му напомняше времето, когато беше професор на Грийнуолт в Масачузетския технологичен институт. Другите двама от „Дюпон“ — Роджър Уилямс и Том Гари — проучваха някакви секретни описания на методите за пречистване.
Ревизионният комитет под ръководството на Луис започна разследването си преди 6 дни в Ню Йорк. Юри, Дънинг и Кийт ги запознаха с газово-дифузионния метод. Членовете на комитета бяха силно впечатлени от видяното в Колумбия. Още нямаше резултати, но те, като инженер-химици, бяха наясно с възможностите на процеса. Комитетът тръгна за Чикаго с убеждението, че газово-дифузионният процес има нужда само от достатъчно време и усилия, за да докаже своите предимства. Според тях главната слабост беше в организацията. От една страна, учените от Колумбийския университет не оставяха впечатление за особено единна група, а, от друга — хората на Доби Кийт от „Келог“ вършеха проектантската и инженерната работа без тясно сътрудничество с учените.