Подозренията убиват
- Автор: Уудс Стюард
- Серия: Стоун Барингтън #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подозренията убиват». Краткое содержание книги:
— Колко искат за къщата? — попита Стоун.
— В това отношение сте истински късметлии — отвърна Каролин, — защото собствениците й се развеждат и бързат да я продадат. Просто искат да вземат парите и да си ги поделят. — После им каза цената.
Стоун погледна въпросително Сара и видя как тя едва доловимо кимна. После се обърна към Каролин и назова своята оферта — с двадесет процента по-ниска от исканата цена.
— Позволете ми да се обадя от телефона на горния етаж — каза Каролин.
Когато останаха сами, Сара сграбчи Стоун за реверите:
— Ако ти не беше се съгласил да я купиш, аз щях го направя! Къщата е направо страхотна, отгоре на всичко е и току-що ремонтирана.
— Има какво още да се направи, но това вече бих могъл да свърша и сам — засмя се Стоун.
— Отзад видях малка, но очарователна градина. Даваш ли си сметка какво означава това за една англичанка като мен?
— Мога да си представя. Цялата градина е само твоя.
Каролин слезе по стълбите.
— Как мислите да плащате — в брой или на вноски?
— Мога да платя в брой — отговори Стоун.
— Добре, това решава сделката. Къщата е ваша, ако вдигнете с десет процента предложението си и се съгласите всички формалности да приключат за две седмици.
— Съгласен — каза Стоун.
— Тогава да вървим в офиса ми, да напиша офертата — каза Каролин и ги поведе към колата. — За вас остава само следващия път да дойдете у нас на вечеря. Ще ви запозная с доста хора.
Два часа по-късно собствениците върнаха по факса подписания договор. Стоун го прибра в джоба си и попълни чек за прилична сума като предплата.
— Нима наистина всичко се уреди толкова бързо? — попита Сара.
— Нали виждаш.
— Как така се нави да я купиш?
— А ти не беше ли навита?
— Бях, ама…
— Е, аз просто те изпреварих. От доста време насам си мислех за къща в провинцията, а по тия места идвах преди година-две с… една позната.
— Коя ли е тя? — игриво попита Сара.
— Казва си Аманда Дарт.
— Авторката на клюкарската колонка? Дето я застреляха пред хотел „Плаза“?
— Същата.
— Разбра ли се кой я е убил?
— Досега няма нито един арестуван по случая.
Стоун сви рамене.
— Възможно е. Историята обаче така и ще си остане неразплетена.
— Защо?
— Защото убийците й явно са се постарали да не бъдат разкрити.
— Нали къщата, която купи преди малко, не е принадлежала на Аманда Дарт?
— Не е нейна. Дори не помня със сигурност къде живееше тя. Бил съм в нея само един-два пъти, минаваше се по някакъв черен път.
— Не си ми казвал, че си бил във Вашингтон и преди.
— Не си ме питала.
— Дали някога ще успея да проникна във всичките тайни гънки й скрити местенца из дяволската ти глава?
— Да не дава Господ! — отвърна Стоун.
— Трябва да се поогледам за мебели и завеси.
— Слушай, Сара — каза Стоун, — все още трябва да внимаваме.
— Парите ли имаш предвид?
— Твоята безопасност.
— Защо? Нали заподозреният престъпник е потънал вдън земя?
— Да, но не знаем точно къде. Засега, че дори и за по-дълго време, не казвай никому за тази къща.
— На мен пък ми се ще да разтръбя на всички.
— Недей, изчакай да отмине опасността. А сега за обзавеждането — мисля да купим в града легло и някои други най-необходими неща. Наблизо има доста магазини й антиквариати.
— Приятно ми е да го чуя.
— И още нещо.
— Какво?
— Притеснен съм за изложбата ти. Давам си сметка, че е много важна за теб, но какво ще кажеш да я отложиш или да се откажеш от нея?
— Да не си луд? Бергман вече е разпратил поне хиляда покани.
— Вчера минах с колата покрай галерията. На много открито място е, особено откъм Медисън авеню. Щях да се чувствам много по-спокоен, ако се намираше на коя по-закътана улица.
— Разбери ме добре, Стоун — унищожително го изгледа тя. — Няма да се съобразявам с някакъв си маниак който е решил да ни преследва. Виж какво ще ти кажа: живяла съм в Лондон по времето на най-многобройните бомбени атентати на ИРА. Веднъж вечеряхме с родителите ми в малък ресторант в Челси и съвсем наблизо избухна взрив, поставен в паркирана лека кола. Ние, естествено, се хвърлихме по очи на пода, но след като пушилката от експлозията се разсея, татко си поръча чаша кафе — вместо отнесената от взрива — и си го допи спокойно. „Никога, никога да не позволяваш на хора като тези да променят битието ти“, така ми каза татко.
Оттогава насетне съм се придържала и ще се придържам към това. И сега нямаше да напусна апартамента на моите приятели, ако не бях толкова нетърпелива да се окажа в едно легло с теб.
— Е, това си е направо страхотна причина — каза Стоун.