Подозренията убиват

— Работил е за господин Вилхелм ли?

— Не, не за него, господин Вилхелм просто му даде под наем помещение за офис. Той си имаше тук компютър и какво ли още не.

Стоун взе да примигва, мъчейки се да осмисли думите й.

— Известно ли ви е, че вчера е бил освободен от затвора?

— О, разбира се. Хърби беше вчера тук, прибра си нещата и си взе довиждане.

— А много неща ли имаше?

— Ами, няколко чекмеджета с папки, компютъра принтера, горе-долу това беше всичко.

— Бихте ли ми позволили да хвърля един поглед на помещението, в което е работил?

— Негов приятел ли сте?

— Днес дойдох специално да го видя, но в затвора разбрах че са го освободили.

— Разбира се, можете да погледнете, елате с мен.

Стоун последва младата жена покрай складираните пакети, хартия и кутиите с канцеларски материали до стая в срещуположния край на магазина. Жената я отключи и се отдръпна.

— Ето тук работеше.

Стоун огледа мебелите в стаята — бюро, стол и малко канапе с кожена тапицерия.

— Имате ли някаква представа каква е била работата му тук? — попита той.

— Ами, знам, че търгуваше със стоки. Не знам да е правил нещо друго.

Стоун втренчи поглед в жената.

— Искате да кажете, че е играл на стоковата борса, така ли?

— Е да де, търгуваше много активно, всеки ден прекарваше пред компютъра и говореше по телефона с брокера си. Научи и нас с господин Вилхелм на много полезни хитрини и ние наистина си докарахме печалби. Стана ми мъчно, когато Хърби си замина.

— Благодаря — каза Стоун.

— Заповядайте пак при нас. Да предам ли на господин Вилхелм, че сте идвали?

— Не, едва ли има смисъл. Впрочем, дали знаете новия адрес на Хърби?

— Съжалявам, не. И господин Вилхелм не го знае, Хърби само ни каза, че отива някъде на запад.

— Колко далеч на запад?

— Не зная, наистина, каза ни само, че ще ни се обади, след като се установи някъде.

— Разбирам. Разкажете ми как Хърби си прибра компютъра и чекмеджетата с папките.

— Дойде един човек с пикап. Предполагам, че го беше наел.

— Този пикап имаше ли надпис с името на фирмата?

— Не, беше обикновен, черен.

— Можете ли да ми опишете външността на шофьора?

— О, съжалявам, не му обърнах особено внимание, обслужвах клиенти в момента.

— Още веднъж, много ви благодаря за помощта — сбогува се Стоун. Докато се връщаше към колата, го измъчваше въпроса за какъв дявол „Синг-Синг“ ще пуска всеки ден един затворник, който да прекарва следобедите си в борсови спекулации.

— Всичко ли свърши? — попита го Сара в колата.

— Дори себе си довърших — унило отвърна Стоун. А сега?