Черният еднорог

Пътеката, по която вървеше, му бе непозната. Винаги беше така в Елдъру; Речния господар го превеждаше винаги по различен път. Понякога минаваше през води, които му стигаха до кръста; друг път през тресавища, които се впиваха в обувките му. Но откъдето и да минаваше, винаги бе обкръжен от тресавище и знаеше, че ако се отклони от пътеката, може да намери своята гибел. Безпокоеше се не само, че няма да намери пътя към Елдъру, но също че може да не успее да се върне. Можеше така и да си остане тук, ако Речния господар реши да не го пусне. В миналото едва ли би се замислил за това. Та нали, в края на краищата, бе кралят на Отвъдната земя и притежаваше силата на медальона. Ала сега нещата стояха различно. Той бе лишен както от своята самоличност, така и от медальона. Беше просто един непознат. А с един непознат Речния господар можеше да постъпи, както си иска.

Все още размишляваше върху този въпрос, когато навлязоха сред голяма кипарисова горичка, отмахнаха пелената от влажни мъхнати лиани и поеха сред огромни вити корени и най-сетне излязоха от тресавището. Бен почувства по-здрава почва под краката си и се заизкачва по малък склон. Мъглата и мракът изтъняваха, кипарисовите дървета отстъпиха на дъбове и брястове, зловонието се разсея и горите се изпълниха с благоухания. Пространството наоколо отново се изпъстри с цветове, влажните главици на цветята осеяха пътеката. Бен си поотдъхна. Пътят напред му беше вече познат. Ускори ход, за да стигне по-бързо.

Изкачи склона, в края на пътеката дърветата свършваха и ето че стигна. Елдъру се простираше пред очите му, градът на вълшебните същества от Езерната страна. Огромният открит амфитеатър, където се провеждаха празненства, се откри в подножието, сив и пуст сред дъжда. Обгърнат бе от огромни дървета, които свеждаха клони чак до дънерите, изсечени за седалки, които обграждаха арената, покрита с треви и цветя. Сплетените клони над тях образуваха покрив от листа и дъждовните капки капеха по краищата им равномерно. Отсреща дървета, два пъти по-големи от калифорнийските гигантски секвои, се издигаха над амфитеатъра на фона на облачния хоризонт, а в клоните им се гушеше самият град — големи групи от къщички и магазинчета, свързани помежду си чрез сложна мрежа от дървесни коридори и стълби, които се простираха от земята до върховете на дърветата и обратно.