Черният еднорог

Бен не знаеше какво да отговори. Хрумнала му бе и подобна възможност. Какво основание имаше всъщност да вярва на Мийкс? Работата беше там, че за да провери дали Мийкс му казва истината, трябва да рискува живота си.

Той вдигна потъмнелия медальон пред очите си и започна да го разглежда.

— Мислил съм за това… — започна той.

И тогава с ъгълчето на окото си зърна как Еджууд Дърк се размърда. Котаракът вдигна глава и отвори зелените си очи. Размърда се от летаргията си, явно за да види какво се кани да направи Бен. Странните му очи бяха насочени право към него и го гледаха. Бен се подвоуми, после бавно пусна медальона обратно под мантията си.

— Май трябва да помисля.

Дърк пак затвори очи и сниши черната си физиономия. Дъждът равномерно барабанеше в мигом настаналата тишина и някъде от изток в далечината отекна гръм. Бен изпитваше някаква смесица от напрежение и яд. Що за игра разиграваше котаракът?

Речния господар отиде обратно до пейката и остана да нея прав.

— Излиза, че в края на краищата не мога да ти помогна — заключи той. — Май трябва да си вървите и двамата с котарака.

Бен усети как изпуска шанса да получи помощ. Бързо се изправи на крака.

— Кажи ми поне къде да потърся Уилоу — примоли се той. — Тя спомена, че ще дойде тук, в Езерната страна, за да разбере какво означава сънят й. Сигурно ще потърси твоята помощ.

Речния господар го изгледа безмълвно, сякаш искаше да прецени нещо непонятно за Бен и накрая бавно поклати глава.

— Не, кралю или самозванецо — който и да си ти — тя няма да потърси помощ от мен.

Понечи да заобиколи дънера, но се спря. Вятърът духаше в мантията му и той се загърна по-плътно, за да се предпази от влагата и студа.

— Аз съм й баща, но тя няма да потърси помощ при мен, дори да й е необходима. Никога не би дошла при мен. Аз имам много жени и деца. С някои съм по-близък, с други не. Никога не съм бил близък на Уилоу. Тя твърде много прилича на майка си, която е първично същество и по-лесно къса връзките, отколкото да ги създава. И двете никога не са желали да бъдат близки с мен, Нейната майка дойде само веднъж, после изчезна, върна се в гората…

Той млъкна разстроен.

— Никога не съм знаел дори името й — продължи след малко. — Тя бе горска нимфа, която приличаше на сребристо видение, и така ме очарова, че в онази нощ имената нямаха никакво значение. Загубих я, преди изобщо да съм я имал. Онова, което ми причини, ме накара да загубя Уилоу. Отказвах да се примиря със свободата на майка й и целият ми гняв и недоволство се прехвърлиха върху Уилоу. Така постепенно тя се отчужди и нищо вече не можеше да се направи. Толкова много обичах майка й, че не можах нито да простя, нито да забравя онова, което ми бе причинила. Когато дадох на Уилоу позволение да живее в Сребърния дворец, аз прекъснах единствената връзка, която все още ни свързваше. Тя завинаги стана самостоятелна жена и престана да бъде моя дъщеря. Вече гледа на мен като на човек, който има толкова много деца, че не може да бъде на всички истински баща. И предпочита да не бъде едно от тях.