Ричард Лъвското сърце [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Серия: tales of the crusaders #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирослава Донева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ричард Лъвското сърце [bg]». Краткое содержание книги:
С тези думи той извади меча си и нанесе удар на краля, който би могъл да се окаже фатален, ако шотландецът не беше го отблъснал, като навреме подложи своя щит.
Гласът на Ричард веднага заглуши нестройните, бесни крясъци на тълпата:
— Заклел съм се да не нанасям удар срещу нито един рицар, който носи кръст на рамото си. Затова ти ще останеш жив, Валенроде, но цял живот ще помниш Ричард Английски!
Ричард хвана едрия мъжага през кръста. Понеже нямаше равен на себе си в борбата, както и в другите видове военни състезания, той хвърли Валенроде с такава сила, че тялото на гиганта отхвърча като запратено от катапулт. То профуча над струпалите се зяпачи и се търколи надолу по склона, докато Валенроде се закачи с рамо на един камък и спря. Там остана да лежи като убит. Рамото му беше навехнато. При вида на тази почти свръхестествена сила нито ерцхерцогът, нито спътниците му се решиха да възобновят борбата, започнала толкова неуспешно. Настина рицарите, застанали най-далеч, дрънчаха мечове и крещяха: „Ще насечем на парчета островния булдог!“, но другите, които бяха по-близо, се преструваха, че се мъчат да въведат ред и все повтаряха: „Успокойте се! Успокойте се! Помирете се в името на кръста, в името на Светата църква, в името на нашия отец папата!“
Тези възгласи, които си противоречаха, издаваха нерешителността на нападателите. Ричард, потъпкал знамето на ерцхерцога, заканително се оглеждаше наоколо и сякаш диреше с очи противник. Ядосаните австрийски благородници обаче страхливо се отдръпваха, сякаш виждаха пред себе си ноктите на лъв. Де Уо и рицарят на Спящия леопард бяха застанали редом с краля. Мечовете им все още бяха в ножниците, но беше ясно, че двамата ще бранят Ричард до последен дъх. Ръстът и необикновената им сила показваха ясно колко страшна ще бъде съпротивата им.
Скоро успя да дойде и Солсбъри със своята дружина, която размахваше мечове и опъваше лъкове.
През това време на площадката се появи Филип френски, съпровождан от двамина придворни. Той попита за причината на тази суматоха и остана доста учуден, като вида, че английският крал е станал от постелята и стои в оскърбителна, заканителна поза пред общия им съюзник австрийския ерцхерцог. Ричард неволно се изчерви. Той също толкова уважаваше Филип, колкото и не го обичаше. Беше доста недоволен, че Филип го е заварил в поза, която нито прилича на крал, нито украсява авторитета на кръстоносец. От присъстващите не убягна, че той уж случайно отмести крак от опозореното знаме и потискайки яда си, се помъчи да заеме сдържан и безразличен вид. Леополд също се постара да изглежда спокоен, макар да беше крайно раздразнен от това, че Филип бе забелязал безволното покорство, с което бе понесъл оскърблението на дръзкия английски крал.
Филип имаше качества, заради които би могъл да бъде наречен Одисей, а Ричард — Ахил на кръстоносния поход. Френският крал беше проницателен, мъдър, предпазлив, спокоен и твърд по време на бой. Той ясно разбираше интересите на своето кралство и упорито ги защищаваше, притежаваше лична мъжественост и величествена, царствена осанка, но по натура по-скоро беше политик, отколкото боец. Ако общата вълна не го беше повлякла, едва ли би участвал в кръстоносния поход, който всъщност му беше натрапен от желанието на църквата и от единодушното мнение на френската аристокрация. При други условия и при по-малко груба епоха той вероятно щеше да се ползва с по-голямо уважение от смелия и вироглав Ричард Лъвското сърце. Но през епохата на кръстоносните походи трезвият разум се ценеше доста по-ниско от рицарската доблест например, която се изтъкваше на преден план от духа на времето и от особеностите на това начинание; освен това тя се смяташе за накърнена, ако я съчетаваха с поне мъничко предпазливост. Затова характерът на Филип в сравнение с характера на високомерния му съперник наглеждаше нещо като ясната, спокойна светлина на светилник, поставен до огромен, ярко искрящ факел, факелът бе доста по-безполезен, но правеше десеторно по-силно впечатление. Филип разбираше, че общественото мнение се отнася с по-малка симпатия към него, и изпитваше чувството на уязвено самолюбие, естествено за толкова горд властелин. Чудно ли е тогава, че се мъчеше да използва всеки удобен случай, за да се представи в по-привлекателна светлина. Разигралата се пред него сцена изглеждаше тъкмо такъв случай. Благоразумието и спокойствието тук имаха по-големи шансове за одобрение от ината и вироглавието.
— Какво значи тази неуместна свада между братята на кръста — между Негово кралско величество английския крал и ерцхерцог Леополд? Как можа да се случи така, че вождовете и опората на този свещен поход…