Ричард Лъвското сърце [bg]

В епохата на рицарството опасният пост или рискованото начинание се възлагаха обикновено на прославен с подвизите си човек, защото това се смяташе за нещо като награда заради предишните изпитания. По същия начин при изкачването на висока планина смелчакът изкачва един връх, само за да изкачи след това друг, още по-висок.

Беше среднощ и ясната луна плуваше високо в небето, когато шотландският рицар Кенет стоеше на пост на хълма свети Джордж до флага на Англия. Този самотен страж трябваше да пази емблемата на националната чест от оскърбленията, които можеха да готвят многобройните врагове на Ричард, засегнати от неговата гордост. В ума на рицаря се редяха непрекъсната върволица честолюбиви мисли. Струваше му се, че си е спечелил благосклонността на доблестния монарх, който досега не го забелязваше сред тълпата храбреци, последвали знамето на Англия за слава на нейния крал. На сър Кенет никак не му се струваше чудно, че кралското благоразположение се е изразило в назначаването му на толкова рискован пост. Беззаветната му любов към една девойка, въздигната толкова високо над него, разпалваше бойния му ентусиазъм. Колкото и безнадеждна да изглеждаше тази страст при всички възможни условия — последните събития сякаш бяха понамалили пропастта, която го отделяше от Едит. Човекът, спечелил си поставената от Ричард задача да пази неговото знаме, не беше вече незначителен търсач на приключения, а рицар, който заслужава вниманието на една принцеса, макар че разделящото ги разстояние бе все така огромно. Сега вече не го заплашваше неизвестност и забрава. Ако го нападнеха изненадващо и го убиеха на възложения му пост, смъртта му — а тя сигурно щеше да бъде славна, — щеше да заслужи похвалата на Ричард Лъвското сърце и да бъде потърсено възмездие заради нея. Всички високопоставени красавици от английската кралска свита ще отбележат гибелта му със съжаление и може би дори със сълзи. Сега Кенет вече нямаше защо да се страхува, че ще го сполети глупава, случайна смърт.

Тъй като нямаше друга работа, сър Кенет на воля можеше да се отдава на всички тези горделиви мечти. Те бяха естествени за храбрия рицарски дух, който при всичките си странни и фантастични пориви още не бе примесен със самолюбие, беше искрен и благороден и може би заслужаваше порицание само защото целите и похватите му не отговаряха на слабостите и несъвършенството на човека. Всичко наоколо тънеше в дълбок сън. Спокойната лунна светлина се редуваше с резки сенки. Дългите редици малки и големи шатри, ту просветващи под лунните лъчи, ту тъмнеещи като неясни купчини в ивиците сянка, бяха безмълвни и тихи като улиците на изоставен град. До знамето беше легнала огромната, вече споменавана от нас хрътка. Кенет беше сигурен, че тази единствена негова другарка, на чийто нюх и слух можеше да разчита, навреме ще го предупреди за приближаването на враг. Умното животно сякаш разбираше целта на тяхното бдение. От време на време кучето поглеждаше към тежките дипли на разкошното знаме и когато от далечните ровове и укрепления достигаха подвикванията на стражите, хрътката им отговаряше с дълбок проточен лай, сякаш даваше да се разбере, че и тя усърдно изпълнява дълга си. Понякога, като гледаше господаря си, който крачеше напред и назад на възложения му пост, тя вдигаше глава и завъртваше опашка, а ако рицарят останеше неподвижен, замислено подпрял се на копието и обърнал лице към небето, вярната му спътничка, изразявайки се с думите на рицарския романс, „нарушаваше мислите му“, тоест промушваше муцуна в ръката на рицаря и се мъчеше да го откъсне от мислите му, да заслужи нехайна милувка.