Ричард Лъвското сърце [bg]

Сър Кенет онемя от почуда, когато видя такъв знак — в такива ръце.

— Заклевам те във всичко свято на земята, кажи — от кого си получил този пръстен? — настойчиво попита рицарят. — Ако можеш, сложи в ред клетия си разум, помисли няколко минути и ми кажи името на човека, който те е изпратил, и истинската цел на твоето идване. Помисли добре какво ще ми отговориш, защото работата не е за шега.

— Безразсъдни и добри рицарю! — отвърна джуджето. — Не ти ли е достатъчно да знаеш, че една принцеса те е удостоила със заповед, която ти предава един крал? Ние не желаем да влизаме в подробности. Заповядваме ти в името на известната ти дама и чрез силата на този пръстен да ни последваш при неговата владетелка. Всяка минута бавене е нарушаване на дадената от теб клетва.

— Прецени сам, добри ми Нектабане — започна да обяснява рицарят. — нима моята дама може да знае къде се намирам, ни какво задължение изпълнявам тази нощ? Знае ли тя, че моят живот… О, какво говоря за такава дреболия като своя живот… Че моята чест зависи от това дали ще успея, или не да опазя това знаме до разсъмване! Може ли тя да пожелае да пожертвам честта си дори и заради нея? Невъзможно. Принцесата ми е изпратила тази заповед, за да се присмее на своя слуга. Дори самият избор на пратеника доказва моята мисъл.

Нектабан се обърна, сякаш се канеше да си тръгне, и каза:

— Мисли, каквото си искаш. Все ми е едно дали ще се окажеш изменник или истински рицар спрямо тази високопоставена личност. Довиждане.

— Чакай, чакай, моля те, не бързай! — извика сър Кенет. — Отговори ми само на един въпрос — близо ли се намира дамата, която те е пратила?

— Какво значение има? — възрази джуджето. — Нима предаността зависи от разстоянието, сякаш е някой беден бързоходец, на когото плащат за усилията в зависимост от далечината на мястото, до което трябва да стигне. Въпреки това, душо невярваща, ще ти отговоря: прекрасната владетелка на пръстена, изпратен на толкова недостоен васал, който не притежава нито правдивост, нито мъжество, се намира на разстояние полет на стрела, изстреляна от този арбалет.

Рицарят още веднъж погледна пръстена, сякаш искаше да се убеди, че зад него не се крие някаква измама.

— Кажи — обърна се той след кратко мълчание към джуджето, — за кратко време ли ме викат?

— Време ли? — с обичайното си лекомислие отговори Нектабан. — Какво наричаш време? Не го виждам и не го чувствам… Нима не знаеш, че времето на истинския рицар се отброява от подвизите, извършвани в името на неговия Бог и на неговата дама?

— Това са истинни думи, произнесени от безумец — каза рицарят. — Но действително ли моята дама ме вика, за да извърша някакъв подвиг в нейно име и за нея? Не може ли тази среща да се отложи няколко часа, поне до разсъмване?

— Тя иска да отидеш веднага — настоя джуджето. — Не бива да губим дори толкова време, колкото е необходимо на десет песъчинки да минат през тясното гърло на пясъчния часовник. Чуй думите, студени и недоверчиви рицарю! Ето ги: „Предай му, че ръката, отронваща рози, може да дарява и лаври“.