Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
… Кой да ти знае, че другата седмица самият аз няма да имам желание да бъда в собствената си кожа?!
Провеждат се нощни полети. Времето не е лошо, а отвратително. Свири тънък западен вятър, който влачи със себе си шлейфа на сребрист, леден дъжд. От време навреме, в небето просветлява случайна звезда, но за кратко. Рошавите облаци ревниво прикриват нейната красота. Ако в такова време непременно трябва да си буден от среднощ нататък, би било човешко поне да бъдеш някъде на завет и на топло, а не като мен, на ветровита поляна.
Трябва да изчаквам кацането на всеки самолет на края на пистата. Там той откача спирачния парашут. Аз излизам от кабината на камиона и пипнешком търся в тъмнината мократа топка плат и стоманени въжета. Не че в кабината на камиона е кой-знае колко хубаво, но поне е завет. Шофьорът дреме, омотан здраво в шинела си.
Правя какво правя, но трябва да смогвам хем да събирам спирачните парашути на края на пистата, хем да зареждам с нови контейнери самолетите на стоянката.
Нищо, справям се.
Техниците се държат подчертано приятелски с мен. По користни съображения, разбира се. В казармата необоснованият хуманизъм не е на почит. Работата е там, че има две серии спирачни парашути. Едните издържат и на по-голяма скорост на приземяване, а виж другите… Другите се спукват доста лесно. Засилиият се самолет излиза от пистата и се набива в разораната ивица. Тази ивица го удържа като мухоловка, но калта от нея се набива по колесника и въздухозаборника. След едно такова излизане, техникът забравя пътя за вкъщи поне за два-три дни. Докато си разглоби и почисти машината.
Затова всички механици са ми първи приятели. Както казах, по користни съображения. Поддържайки добри отношения с мен, могат да се надяват да поставям в тяхната машина контейнер с читав парашут. От друга страна, имам категорично нареждане от майора. Слагаш парашути наред. На кой какъвто се падне…
Деликатно положение. Но не и без изход!
Зареждам основно с читавите парашути, като не вписвам в паспортите им всички скатавания. А вписвам фиктивни в паспортите на калпавите. Чрез фокусите на лъжливо счетоводство, правя хората щастливи. Доколкото мога, разбира се…
Самото зареждане на контейнера е доста смешно за гледане отстрани. И малко неприятно, когато се налага ти самия да го правиш. Трябва да легнеш на плещите си, да вдигнеш крака нагоре и с тях да правиш това, за което добрият дядо Боже ти е дал ръце… Опака история…
От това често лягане на плещи, гърбът ми е постоянно мокър. Техниците правят каквото могат. Когато трябва, поразместват самолета, за да ми изберат поне място без локва.
… Два и половина след полунощ. Полетите свършват. Обикалям самолетите и ги зареждам. Ето и последната машина. До нея е цистерната. Когато камионът ми спира, техникът вече дава заповед на помощниците си да избутат самолета на постоянното му място. Изскачам бързо от кабината:
— Задръж малко да поставя контейнера, че отзад има локва и ще стана вир-вода — моля техника.
Той ме изглежда начумерено и повтаря командата си. Наместват самолета на средата на локвата. Знам, че е опак човек, но поучението му ми идва в повече:
— Ти си войн и си длъжен да понасяш стоически несгодите на войнската повинност! — просветлява ме той.
Забележителна мисъл! И аз я знам. Но, той пък трябва да знае нещо друго. Че оттук-нататък, докато аз се занимавам с тази работа, неговият самолет ще бъде зареждан само с парашути от серията, която никой не иска и да види.
Вадя контейнер и мълчаливо му давам възможност да се запознае със сюрприза ми.
— Чакай! Сложи от другите парашути! — нарежда ми той. Не е познал!
— Имам заповед от началника на службата да слагам такива парашути, каквито счета за необходимо. На теб ти се падна такъв — информирам го с равен глас.
Нагазвам в локвата и лягам на плещи. Водата е ледена. Мълча. Сега трябва да мълча. Ако искам да го ядосам качествено, не трябва да се оплаквам, а да мълча. Той застава зад мен. Бесен е.
— Казах ти да заредиш от другите парашути! — Гласът му скрипти.
Мълча и продължавам да монтирам контейнера с крака. Водата може да е ледена, но и господинът трябва да си направи някои изводи.
— Чуваш ли какво ти казвам бе, келеш!
Изтърва си нервите, това е хубаво.
В следващият момент усещам ритника му. Несмел ритник. Рита ме, а ме пази, да не ме удари по главата.
Онази сила, която върви с пелената, ме подхвърля нагоре. В следващия момент се изправям срещу него. Не, няма да му посегна пръв! Гледам го с отровен поглед. Изпитвам неистово желание да го сграбча, но не допускам пелената да падне. Той, той трябва да не издържи! — Не издържа. Лови ме за реверите.