Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Келеш! Келеш! Келеш! — усмихва се злобно, но в следващия момент и аз го ловя за якето. И го повдигам. Не, че е лек, но когато ти се изплюят в душата, набираш сила за трима.
— Ти си келеш!
Икономисвам диалога оттам-нататък. В него се спряга един глагол, който не се цитира в класическите литературни творби. Глаголът е последван от благопожелания по адрес на близки по женска линия. В ултимативна форма.
Разговорът има структура. Той ми пожелава нещо, аз му връщам буквално същата фраза по негов адрес. Би могъл да послужи за пример като характерен, ритмично структуриран диалог, ако не беше скандал.
На сутринта майорът пристига в бодро разположение на духа, усмихва ми се бащински и пита:
— Как минаха полетите нощес?
Отговарям дипломатично:
— Самите полети минаха нормално.
За него това явно е достатъчно. Все така, в добро разположение на духа, той се вдига и отива към щаба.
Имам съмнение, че това са последните приятелски нотки, които ще чуя от неговия глас по свой адрес. За да предугадиш някои неща, не е необходимо да имаш кой знае какви пророчески способности.
След малко майорът се завръща силно разтревожен.
— Веднага с мен при командира на полка!
Работата е дебела, щом е стигнала толкова високо. Но нищо чудно. Няма общество без достатъчно количество птиченца-информатори. Немислимо е снощният мил диалог да не е предаден по разклонената нервна система на йерархията.
Полковникът е набит здрав мъж със сиви очи. Лъв от най-качествена порода. Истински водач на прайд! С поглед-трошач! Щом го вторачи в някого, нещастникът навежда глава надолу.
— Какво стана снощи на стоянката? Разкажи! — изръмжава тихо без да ме погледне.
Разказвам всичко както си е било.
Той бавно повдига поглед и го вторачва в мен. Действително тежък поглед. Но се издържа.
— Значи си хванал капитана за реверите?!
— Хванах капитана за реверите, след като той ме изрита, хвана ме за реверите и ме нарече „Келеш!“ — потвърждавам аз.
— И си го напсувал?!
— След като той ме напсува…
За момент мярвам физиономията на майора. Червено-бяла, на петна.
Полковникът забива поглед в мен. Както се забива пирон в дърво — с удар!
— Съзнаваш ли какво си направил снощи?
— Тъй вярно! Глупост! — признавам очевидното. — Но провокирана от по-голямата глупост на по-старшия.
Мачка ме с поглед. Сега трябва да наведа очи. Не, няма да наведа очи!
— Твоя работа ли е да даваш характеристика на действията на по-старшия по звание?
— Зададохте ми въпрос, на който се постарах да отговоря точно.
Ще се премятам от урвата надолу. Ще ме блъскат камъни. Но няма да целувам ръце на този и онзи! Само да удържа тона и да не се огъна!
Сивите очи продължават да ме затискат. Но не успяват да ме смачкат. И за секунда се отклоняват встрани. Пропуск — водачът на прайда няма право да отмества поглед. После отново се впиват в мен.
— Марш навън! — казва го точно с тази интонация, с която трябва да го каже — твърдо и презрително.
Сега би било добре да побягна. Смешно, но полезно. Това би намалило благородния гняв на лъва-шеф. За него опитът да защитя позицията си на човек е наглост. В главата ми блясва моментно фраза от прочетена книга: „Теорехтически, това разбира се е кон! Ама, прахтически си е направо кранта…“
Теоретически съм човек. Но практически съм войник.
Спазвам устава. Заставам до вратата и искам разрешение за напускане. Вместо отговор, получавам пренебрежително махване с ръка. За последно мярвам физиономията на майора. Вече не е червено-бял, а само червен. Като домат. Като пред вратата на самолета, когато гледа голямата празнота под краката си.
Отивам в залата. Сержантът ми говори нещо усмихнат. Макар да му коства усилие, напоследък той старателно се опитва да демонстрира колегиални, приятелски чувства. Днес ще му е за последно.
След малко връхлита майорът. Напорист, яростен, като цунами.
— Слушай!…
Слушам. Но това е първата и единствена дума, която схващам изцяло. Следващите са произнесени на стотина оборота. Затова и не разбирам много. Нещото, което разбирам все пак е, че ефрейтор ще стана не тази седмица, а малко след Второто пришествие, и то най-рано. Затова пък, още днес ще бъда изхвърлен от полковия комитет. Задъхан, майорът спира, поема си дъх и пояснява почти членоразделно:
— К’то мр’сно коте!
XIII. Хора, родени да се усмихват
Изхвърлянето от рая на полковия комитет става по типов, адски сценарий. Първо бивам оставен сам да измия чиниите. Двама главнокомандващи ме подпомагат със съвети да действам по-бързо. И ми обясняват колко е важно да се старая точно днес, точно сега. Може би се надяват, че от съприкосновението с водата, ще ми омекне и главата?