Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Срещу ръжен не се рита, да знаете! Да си опичате акъла, ей!

Използвам тази книжка, за да кажа:

Не се страхувайте да се обаждате за нередности. Но никога не отправяйте персонални нападки. Никога лични обиди, особено в писмена форма! Вместо този е такъв и такъв, казвайте какво в действията му не одобрявате. Нямате право да лепите етикети на хората, затова пък имате право да изложите мнение — но винаги аргументирано, с цифри и факти. Имате право и да критикувате нечии грешки — но винаги предпазливо, вметвайки думички като: може би, струва ми се, като че ли, може и да греша. Вместо да казвате или да пишете:

„Началникът ми е пълен идиот!“ — започнете с похвали, като например:

„Г-н Еди кой си, под чието ръководство работя еди къде-си от еди-кога си, много пъти се е доказвал като професионалист от висока класа и много отговорна личност, но в случая с (описвате конкретния случай) струва ми се, че може би (казвате какво като че ли не е редно).“ И завършвате позитивно. Така се пише срещу началник. Веднъж описали положението по възможно най-спокоен и красноречив начин, оставете на други, стоящи по-високо от шефа ви, да си направят сами изводите. Или ви се струва, че те са по-глупави от вас и не могат да разберат за какво става дума, ако не им го кажете в прав текст, тоест с помощта на обидни квалификации?

Мен не можаха да ме уволнят дисциплинарно защото това, което написах, беше добре аргументирано с цифри и факти и в него липсваха лични обиди или женски хленч. Грешката ми беше друга. Надцених приятелството на колегите. То се оказа мираж — след 16 години заедно! Затова, ако ще протестирате, първо си осигурете тила, пребройте се и вижте колко са „за“, после действайте заедно. Най-добре всички заедно. Ако има пасуващи — внимавайте, те може да са бъдещите предатели. Но и повечето да изглеждат въодушевени и верни в началото, нищо не се знае. Хората се отмятат много лесно, стига им малко да ги посплашат, така че бъдете готови и вие да се отметнете. Или да загубите. Безверието било в кръвта ни, казват някои, а от безверието до предателството е само една крачка.

Хайде сега нещо по-оптимистично. Ние, българите, в последно време станахме известни на света с нашия уникален исторически подвиг — спасяването на българските евреи от изпращане в лагери през Втората световна война. Цял свят взе да ни хвали и уважава за проявените от нас в онзи момент човещина и гражданска смелост. Заговори се за така наречения „български модел на етническа търпимост“, за нашия път към Европа. Но този път не е лесен и гладък. Може би ни пречи недалечното или по-далечно минало? Други страни, обаче, доскоро също като нас социалистически, ни изпреварват по пътя към Европа, и то без да се оплакват от миналото си. Стандартът на живот в Словения, например, вече надминава дори този в някои европейски страни, които никога не са били социалистически. Не можем да се оправдаваме вечно и с това, че сме малка страна, та големите все ни командват. В Европа има и други неголеми държави, Словения пак е подходящ пример — по-малка е дори от България. Всеки, който вярва, че причината за бавния ни преход е тежкото наследство от по-близкото или по-далечно миналото, е или фаталист и приема, че сме орисани вечно да теглим, или смята закономерни исторически явления за неразрешими загадки. А обяснението на загадки като тази на Словения е съвсем просто. Един народ може да се освободи от чуждо робство, но от собственото си — няма как, ако вечно дреме или излива недоволството си безразборно като природна стихия. Най-трудното за един народ е именно това — освобождаването от собственото му робство. И за отделната личност това е най-трудното — като да откажеш цигарите, например. При българския модел, който е уникален в световен мащаб, най-любимото място и за дрямка, и за гневните изблици на българина векове наред е било и досега си остава зад дувара на къщата или в съвременен вариант — между четирите панелни стени, обикновено след няколко люти ракии. И нека тези, които говорят за българския модел, да не се заблуждават. Не че ни липсва етническа толерантност — толерантност у нас има, колкото искаш. И не че нямаме редица положителни качества също така. Но същинският българския модел е именно този: сладка дрямка или стихиен гняв — и двете практикувани най-често в къщи. А така просто не може да се постигне друго, освен вечно въртене в омагьосан кръг — което и правим най-малко от ’89 насам.