Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
През почти невидими отвори в стените на саркофага изпълзяха черни прашинки, които се разпръснаха върху голата му кожа.
Той закрещя безпомощно в мрака, докато прашинките поглъщаха плътта, мускулите и костите му, раздразвайки всички рецептори за болка. За щастие целият този процес продължи само пет секунди, след което тялото му изчезна.
Пултът забръмча едва доловимо, докато наместваше новополучената информация с матричната памет на Аспасия, след това я прехвърли в ума на положеното във ваната тяло. Въвеждането продължи не повече от минута. После микродатчиците се отдръпнаха от главата на младежа.
Очите премигнаха, но този път в тях сияеше разум. Зелената течност бързо се оттичаше, оставяйки новото тяло на Сянката на Аспасия да лежи на дъното на ваната. Тръбата се измъкна от устата му и се прибра назад, движена от механична ръка. Сянката на Аспасия стана, изтри се с кърпа, после навлече дрехите, оставени от неговия предшественик.
След като се облече, погледна към черния саркофаг, където лежеше старото му тяло. При мисълта, че и тялото, в което бе сега, един ден ще свърши по същия начин, по гърба му пробягнаха тръпки. Контейнерът вече бръмчеше и се изпълваше със зелена течност, подхващайки работа върху следващия клонинг. Въпреки че тялото, което обитаваше в момента, бе на двайсетгодишен младеж, Сянката на Аспасия се почувства уморен.
Върна се отново в камерата на стража и се свърза с огромната му база данни.
В Египет цареше истински хаос. Знаеше го още преди да се подложи на регенерация.
Аирлианската база в Сидония на Марс все още беше в безопасност и функционираше нормално, според информацията, предавана от компютъра на червената планета.
А Артад? Какво ставаше с него? Беше изминало известно време откакто Сянката на Аспасия бе проверявал състоянието на противниковия предводител в гражданската война. Там всичко изглеждаше спокойно, а и Сянката на Аспасия не се съмняваше, че Артад би нарушил примирието само ако се случи нещо наистина драматично.
Въпреки това нямаше да е зле да изпрати там някой на разузнаване. „Скоро“, помисли си той, а в неговите представи това се измерваше със столетия. В момента единственото, което искаше, бе да заспи.
Циан Лин, Китай, 634 г.пр.Хр.
Студен вятър духаше откъм западната пустиня, брулейки склоновете на високия три хиляди стъпки хълм. Нямаше никакво съмнение в изкуствения произход на странното земно съоръжение, тъй като склоновете му във всички посоки бяха подравнени и върху черната им повърхност не растеше нищо. Дори птици не кръжаха в небето над хълма, а местните жители предпочитаха да го избягват.
Наблизо все пак имаше един човек. Жена в доста напреднала бременност се превиваше срещу вятъра, загърнала наедрялото си тяло в грубо наметало. С една ръка придържаше увисналия си корем, а в другата стискаше съд за вода от черен метал, какъвто не можеше да се срещне на Земята. Зъбите й тракаха от студа, а кожата й бе посиняла и безчувствена.
Спускаше се надолу по склона, възползвайки се от силата на гравитацията. Нямаше определена цел, въпреки че имаше село на около петнайсетина мили на север. Знаеше, че там няма да я посрещнат радушно, а и в сегашното й състояние едва ли би могла да измине целия път. Беше прокълната и прокудена в пустинята, където да умре заедно с онова, което носеше в себе си. Когато стигна подножието на хълма, тя се огледа в мрака. Една черна линия отпред очертаваше тясната гора, следваща коритото на реката, и жената се отправи натам. Препъна се, падна и нещо я одраска по бузата. Ококори се изплашено, като видя в какво се е спънала. Купчина от кости.
Сигурно, помисли си, това са останките на някоя друга като нея, пратена да умре в пустинята.
Не искаше да умре. От устните й се отрони изплашен вик и тя се изправи. Беше само на седемнадесет, девственица преди девет месеца, когато бе избрана от селото да стане тазгодишната жертва на боговете от Циан Лин. Тогава не се изплаши, помнеше и други години, когато боговете не бяха проявявали никакъв интерес към избраниците. Обикновено отвеждаха жертвата на около половин миля от хълма и я завързваха за кол. Два дни по-късно свещениците се връщаха и отвързваха момичето, след което го връщаха обратно в селото с чувството за изпълнен дълг.
Никой не знаеше откога водеше началото си тази традиция. Така и момичето не се разтревожи, когато я избраха, нещо повече, заживя с мисълта, че й е оказана огромна чест, както на предишните избраннички. Поставиха я в центъра на процесията, която се отправи към Циан Лин, а когато я завързаха, постараха се въжетата да са отпуснати, за да не я стягат, после всички се оттеглиха към селото. Единственото, което я безпокоеше, бе, че ще трябва да прекара две нощи на открито.