Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
Сянката на Аспасия се приближи към стража-компютър — златиста пирамида, положена в една от най-дълбоките камери на подземията — и седна на стола пред този странен предмет. Сиянието на пирамидата се усили и постепенно го обгърна. Болеше го цялото тяло, не само от падането, но и от артрита и другите изменения, станали с тялото му с напредването на възрастта. Въпреки това изслуша доклада за последните събития в Египет, както и данните от другите наблюдателни уреди на аирлианците.
Явно по време на краткото му отсъствие бяха настъпили големи промени.
Асирийците бяха свалили фараона и бяха завладели земите му. Вампир бе проникнал в Пътищата и бе изключил четирите саркофага с аирлианските богове. Сянката на Аспасия не беше никак изненадан от постъпката му. Вампир бе движен единствено от неистовото си желание за мъст и рано или късно това трябваше да се случи. Шестимата аирлианци бяха нарушили някои от дадените им навремето инструкции. Бяха оставени в Египет, за да построят пирамида, която да послужи като космически фар, а не да се представят за богове. Останалите четирима бяха потънали в продължителен сън след близо две хиляди години на властване малко след бунта на неживите и убийството на Изида и Озирис.
Планът с пирамидата се бе провалил. Вместо да изпратят сигнал на аирлианците, те бяха привлекли техния смъртен враг — една космическа раса, наричана Рояка. Аирлианците бяха наредили незабавно да бъде смъкната облицовката на пирамидата, която изпращаше мощен радарен сигнал в космоса. След това никой вече не се нуждаеше от четиримата аирлианци, спящи в недрата на платото Гиза и Сянката на Аспасия не изпитваше никакво съжаление заради смъртта им.
Сянката на Аспасия притежаваше спомените на самия Аспасия и отпечатъка на неговата личност, но върху тях бяха насложени хилядолетия трупан от самия него опит като човек. Отдавна не беше вече онзи, когото бяха създали аирлианците. Притежаваше собствено съзнание — опасен инструмент за някой, предназначен да бъде само сляпо оръдие. Даваше си сметка, че дължи съществуването си на една определена цел и че веднага щом тази цел бъде изпълнена и спящият на Марс Аспасия се пробуди — или се събуди спящият под хълма Циан Лин в Китай Артад, — войната ще бъде подновена, една от двете страни ще спечели и от него вече няма да има никаква нужда.
Сянката на Аспасия знаеше, че ако спечели Артад, той е обречен. Ала не се съмняваше, че съдбата му ще бъде предрешена и в случай, че победата е на страната на Аспасия. Каквото и да се случеше, перспективите пред него бяха мрачни. Още една причина да не се впуска в преследване на оцелелите неживи. Те бяха неизвестната величина, която не само щеше да направи играта по-интересна, но и добавяше потенциални съюзници, в зависимост от това как щяха да се развият събитията в бъдеще. Ако не на друго, винаги би могъл да разчита на омразата им към Артад.
Сянката на Аспасия въздъхна дълбоко и напусна камерата със стража. Спусна се по един каменен тунел към друга подземна зала. Вътре, в голям контейнер, пълен със зеленикава течност, се поклащаше човешко тяло със затъкната в устата тръба, през която му подаваха въздух. Главата бе обръсната и скрита от метална шапка, от която стърчаха десетина датчика, свързани с близкия терминал. Очите на непознатия бяха отворени, но в тях не блещукаше светлинката на разума. До контейнера имаше черен саркофаг с почти същите размери, досущ като тези, които използваха неживите.
Сянката на Аспасия се приближи към командното табло и положи ръце върху хексагоните на дисплея. Натисна няколко от тях в бърза последователност, както го бе правил стотици пъти преди това. Капакът на черния саркофаг се отмести, разкривайки вдлъбнато очертание, което напълно съответстваше на тялото му.
Сянката на Аспасия свали огърлицата и я пъхна в един процеп от дясната страна на пулта. Веднага щом огърлицата застана на мястото, до нея светнаха два жълти индикатора.
Сянката на Аспасия се приближи към черния саркофаг. Свали всичките си дрехи и легна вътре. Капакът се спусна върху него, затваряйки го в непрогледен мрак. Няколко сонди докоснаха едновременно темето му, инжектирайки обезболяващ разтвор. Последваха три-четири минути на бездействие, докато кожата на темето му постепенно губеше своята чувствителност. После в мозъка му проникнаха микроскопични сонди, свързвайки се със съответните области, където се съдържаше последната информация.
Спомените и натрупаният през изминалите месеци опит бяха прехвърлени в ка-огърлицата, след което микросондите се прибраха. Сянката на Аспасия въздъхна обезпокоено — все не можеше да свикне с мисълта за онова, което следваше, защото нито веднъж не бе присъствал на него. Това бе единственият спомен, който никога не се прехвърляше от едно тяло в друго.