Зона 51: Носферату
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Носферату». Краткое содержание книги:
— Каджин от рода Каджи. Наблюдател.
— Твоите сънародници са като плъхове.
— А ти за какъв се мислиш?
Вампир не си направи труда да отговаря.
— Искам да зная къде спят боговете. И къде държат Граала.
— Не можеш да стигнеш до Граала. Ключът изчезна много отдавна. А мястото, където спят боговете, се охранява от едно ужасно създание. И там не можеш да влезеш.
— Нищо. Отведи ме първо при Граала.
Каджин сви рамене. Продължиха да вървят навътре в тунела, като Каджин тихо броеше крачките и напречните тунели. След известно време спря и се обърна към една от стените. Постави медальона, който носеше на шията си, в една почти незабележима цепнатина в стената. Миг по-късно пред тях се отвори скрита врата.
Каджин и Вампир влязоха през отвора. Вампир спря на тясната площадка, откъдето се виждаше грамадна подземна кухина. Светлина, толкова силна, че дразнеше болезнено очите, струеше от спуснатата от тавана сфера. До отсрещния край на кухината имаше повече от хиляда разкрача. Вампир веднага позна къде се намира. И друг път бе идвал тук, но тогава нямаше таван, а отгоре се виждаше черно небе, обсипано със звезди. На стотина стъпки под него лежеше онова, което тогава все още бе под открито небе: Черният сфинкс.
— Залата на познанието — обяви спокойно Каджин. — Граалът е вътре в нея. Кивотът и мечът обаче ги няма.
— Кивотът? И мечът? Кой ги е взел?
— Когато израилтяните се вдигнаха на бунт, тук дойдоха мъж и жена. Те знаеха за тунелите. Успяха да проникнат в Черния сфинкс, тъй като носеха ключ. Взеха кивота и Граала, а също и меча Екскалибур, после си тръгнаха, присъединявайки се към останалите израилтяни, в тяхното изгнаничество или както те го наричат — Изход. Четирийсет години по-късно тук се появи друг член на нашия орден, който носеше със себе си Граала. Постави го обратно в Сфинкса, но си замина, без да ни предаде ключа. Нищо повече не зная.
Вампир не бе чувал досега за кивота и меча Екскалибур. Предполагаше, че мъжът и жената, дошли тук, са същите, които го бяха освободили преди много години — Донхад и Гуалкмай. Вероятно отново се опитваха да разбунят духовете на хората, политика, която Вампир разбираше твърде добре. Жената бе споменала, че мрази аирлианските богове, а това съвпадаше с чувствата и мислите на Вампир.
Издялани в скалата стъпала водеха към площадката, на която се издигаше Сфинксът. Лапите му се простираха почти на шейсет стъпки пред главата, която пък се издигаше на седемдесет стъпки от пода. Дължината на тялото бе сто и осемдесет стъпки, което, заедно с лапите, правеше обща дължина от близо триста стъпки. Между предните лапи стърчеше статуя с височина около два метра, която Вампир познаваше добре — беше статуята на Хор, един от шестимата аирлиански богове.
— И нямаш никаква представа къде държи твоят орден ключа?
Да е толкова близо до Граала и да не може да го получи!
— Никаква. Този, който го взе, повече не се върна.
Вампир изруга.
— Отведи ме на мястото, където те спят.
— То се охранява.
— Отведи ме там.
— Няма да можеш…
— Веднага!
Каджин повдигна уморено рамене. Тръгна напред, крачейки бавно през тунела. На три пъти отваря различни скрити врати. Никога досега Вампир не бе слизал толкова надълбоко в Пътищата на Росту.
Каджин неочаквано спря.
— Тунелът нататък се охранява от златния паяк. Наметалата ще ни пазят от него, ако не се движим, но помръднем ли, ще тръгне към нас.
— На какво разстояние е мястото, където спят?
— Коридорът е с дължина двайсетина крачки, после се разделя на два клона. Боговете спят в десния. Вляво има друг дуат, който преминава точно под Голямата пирамида.
— И какво има там?
— Ужасяващо по сила оръжие, което, според баща ми, можело да разруши цялата планета.
— Има ли друга врата към камерата, в която спят боговете?
— Не. Това е последната врата.
— Отвори я, после тръгни вляво, към оръжието. Ако го направиш, ще оставя брат ти и майка ти живи.
— И защо да ти вярвам?
— Защото нямаш друг избор.
Каджин допря медальона до стената и отвори поредната тайна врата.
— Тръгвай — нареди Вампир.
Младежът си пое дъх, уви се плътно в сивото наметало и прекрачи вътре. Вампир го изпрати с поглед, докато се скри зад завоя. Продължи да стои на мястото си съвършено неподвижно и скоро търпението му бе възнаградено. От десния ръкав на тунела се показа странна златиста сфера със заострени черни крака.
Едва след като отмина, Вампир се затича надолу, към най-ниското ниво. Сви надясно — в тунела, откъдето се бе появил металният паяк, и зърна в дъното червеникаво сияние. Продължи нататък и скоро излезе в просторна подземна камера. Тук имаше шест платформи, с положени върху тях черни саркофази. Вампир се приближи към най-близкия. Светлините на контролното табло бяха угаснали. Вампир предположи, че е принадлежал на Изида или Озирис и сега е празен. Премести се към следващия. Също черен екран. Едва третият бе осветен. Вампир въведе командите, с които саркофагът се изключваше. Екранът угасна. Премести се към следващите три саркофага и повтори процедурата.