Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Скуайрът ме очакваше на кърмовия люк доста ободрен. Той хвана въжето, здраво върза лодката и ние започнахме да я товарим като бесни. Товарът се състоеше от месо, барут и сухари, по един мускет и по една сабя за скуайъра за мен, за Редрът и за капитана. Останалото оръжие и барут пуснахме в морето. Дълбочината тука беше два и половина сажена, така че можахме да видим лъсналия на слънце метал дълбоко под нас, върху чистото пясъчно дъно.
По това време започваше отливът и корабът се люшкаше на котвата си. Откъм лодките се чуха гласове и макар че ние бяхме спокойни за Джойс и Хънтър, които се намираха доста на изток, това ни накара веднага да тръгнем.
Редрът напусна поста си в коридора и се спусна в лодката, която закарахме на другата страна на кораба, за да може да се качи капитан Смолет.
— Ей, хора — извика той, — чувате ли ме?
Но не получи никакъв отговор откъм бака.
— Ейбръм Грей, на теб говоря! Пак никакъв отговор.
— Грей! — отново викна мистър Смолет, този път малко по-високо. — Аз напускам тоя кораб и ти заповядвам да последваш своя капитан. Зная, че по душа си добър човек и съм сигурен, че нито един от вас не е толкова лош, колкото изглежда. Държа часовника си в ръка, давам ти трийсет секунди да тръгнеш с мен.
Последва мълчание.
— Тръгни, приятелю — продължи капитанът, — не се бави повече. Аз рискувам своя живот и живота на тия добри джентълмени всяка секунда.
Внезапно се чу шум от борба, от удари и Ейбръм Грей изскочи с разрязана от нож буза и се спусна към господаря си.
— С вас съм, сър — каза той.
Следния миг той и капитанът скочиха при нас и ние веднага потеглихме. Ние напуснахме кораба, но все още бяхме далече от нашата дървена крепост.
Седемнадесета глава
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАЗКАЗА НА ДОКТОРА:
ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ НА ЛОДКАТА
Последното ни пътуване излезе съвсем различно от предишните. На първо място, нашата малка лодка беше претоварена. Петима възрастни мъже, от които тримата — Трилони, Редрът и капитанът — високи над шест фута, представляваха по-голям товар, отколкото тя можеше да носи. Към това трябва да прибавим барута, свинското и торбите със сухар. Кърмата потъваше почти до горния ръб. На няколко пъти трябваше да изхвърляме вода и моите панталони и краищата на жакета ми се измокриха, преди да изминем сто ярда.
Капитанът ни накара да разместим товара и ние уравновесихме лодката донякъде. Въпреки това едва дишахме от страх да не се обърнем.
На второ място, отливът причини силно течение на запад, а след това на юг към открито море, по посока на пролива, през който бяхме влезли сутринта. Дори и най-малките вълни застрашаваха нашата лодка. Но най-лошото беше, че течението ни отклоняваше от посоката, която трябваше да държим, за да слезем от другата страна на носа. Ако се оставехме на течението, то щеше да ни отнесе до двете лодки, където пиратите можеха да се появят всеки момент.
— Не мога да държа курс към дървената крепост, сър — казах на капитана.
Аз бях на кормилото, а капитанът и Редрът гребяха с пресни сили. — Течението я отнася нататък. Не бихте ли могли да наблегнете повече с веслата?
— Това ще потопи лодката — отвърна капитанът. — Моля ви, сър, гледайте да държите курса, докато преодолеем течението.
Аз се опитах да държа курс срещу течението и разбрах, че то ни отнася на запад. Тогава насочих носа на изток или точно под прав ъгъл към мястото, където отивахме.
— С този темп никога няма да стигнем брега — казах аз.
— Това е единствената посока, която можем да държим, сър, и трябва да я държим — отвърна капитанът. — Ние трябва да плаваме срещу течението. Вижте, сър — продължи той, — ако течението ни отнесе далече от определеното място, трудно е да се каже къде ще излезем на брега, а има и опасност лодките да ни нападнат, докато вървим срещу него; то скоро ще отслабне и тогава лесно ще можем да се доберем до брега.
— Течението вече намалява, сър — каза Грей, който седеше на носа. — Може да обърнете малко към брега.
— Благодаря ти приятелю — казах аз, като че ли нищо не се беше случило, защото ние всички мълком бяхме решили да се държим с него като с наш човек. Изведнъж капитанът пак се обади, но гласът му сякаш беше друг:
— Оръдието! — извика той.
— И аз се сетих за това — казах аз, защото бях сигурен, че мисли за вероятността да бомбардират крепостта ни. — Те няма да успеят да го изкарат на брега, а дори и да успеят, не биха могли да го замъкнат през гората.