Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
— Здравей, здрасти, здравейте — надигна се директорът от креслото. — Как така насам, как се сетихме?
„Обърка се, а? Не знаеш как да ме титулуваш!“ — Мозъкът на Христо работеше като мостра: — Че ти първо ми кажи как се стигна до пожарищата, а пък аз ще ти кажа на ти ли сме, на вие ли сме, на другарю ли сме, или на гражданино подсъдим. Ех, директоре, директоре, не съм очаквал аз от тебе това, не съм предполагал, че нявгашните си любовни неуспехи ще стовариш на гърба на държавата.
Зад вратата на кабинета надничаха уплашените момчета от технологическия отдел.
— Пожар! — викна им директорът. — В територията на завода горят ценни книжа, а аз да науча това от външни хора. Да се угаси всичко! Чувате ли — нито искра! Кофпомпите! Още ли сте тук! Маркучите! Пясъка! Инструмента!
Момчетата хукнаха да гасят угасеното, а директорът се лепна на прозореца:
— Гори, а да не ме алармират! Пуши, а те си мълчат! Христо с усмивка наблюдаваше това самодейно етюдче. Явно бе, че директорът печели време, трупа симпатии, но явно бе също, че не е обигран мошеник — втурнал се бе в ролята си, а не можеше да се спре.
Помогна му телефонен звън.
Явно бе голямо началство. Директорът отговаряше ясно и точно, с гарантиращи сигурност нотки.
— Не, не е откриването. Дребна авария. Всички мерки са взети. Няма да се повтори. Щети никакви. Как ще ви забравим?
Остави слушалката и се обърна към Христо:
— Ей, размина се. Голям пожар щеше да стане. Висок стана този комин — в центъра видели, че пуши, и помислили, че сме открили новата столова, а не сме поканили никого от тях.
На вратата се почука, влезе едно от момчетата. Внимателно носеше каквото е останало от папките.
Христо му посочи масичката и момчето ги сложи там внимателно, опърпани и влажни.
Директорът и конструкторът седяха един срещу друг и помежду им доста фигуративно се издигаха папките.
— Е, какво сега — попита Христо, — ще ги реализираме ли?
— Иска ли питане! Моят завод е завод на моите приятели.
— Не беше ли — приятелите на моите приятели са и мои приятели?
— Така беше, ама го перифразирах. Ние в покрайнините сме така — отгоре перат с парафите, ние тук парафразираме.
„Ама че веселяк — мислеше си Христо, гледайки лицето му: олисял, надебелял, набръчкал се, пък и веселяк отгоре на това.“
— Да оставим шегите. Кажи какво ще правим с помпите. Твоята идея каква е?
Директорът не очакваше такъв директен въпрос. Разчиташе, че според както е прието, първо щяха да си поговорят това-онова, за времето, за природата, за дивеча, разгеле са състуденти — за младежките лудории, пък после чак, между две чашки, щеше и за помпите да стане дума, щеше ей тъй между другото да му подхвърли, че заводът не е чак на равнището на Христовото мислене, но ще поработят тук заедно, ще стане, ще стане… А той — направо. Нови може би повеи се носят от центъра!
— Питах теб как мислиш да работим по помпите?
— Ей, прощавай, поотнесох се малко. Чудих се с какво да те почерпя. Уж директор, пък в хладилника ми две лимонади. Но така трябва! Икономии! Абе, Христо, ние за настаняването ти не помислихме. Ако е за хотел, ще те уредим, имаме в хотела две стаи на наше разположение. Но друго ще ти предложа.
— Да си говорим за работата!
— Нали за това ти говоря. Имаме тук край града една виличка. Дай там да те настаним. Знаеш сам как хубаво се работи на чист въздух, далеч от шума. Пък нашите технолози ще те навестяват. Удобно е мястото.
— Щом се налага — каза Христо, стори му се, че тази реплика е твърде надута, и смекчи: — Щом смяташ, че мястото е удобно за работа — да тръгваме.
Слязоха при колата.
— Накъде? — попита шофьорчето, едно такова яко, спортно биче.
Прието е хората в знак на скръб по близък човек да си слагат траурна лентичка. Но няма знак, означаващ обратното. Шофьорчето обаче бе поправило тази несправедливост — явна, но ненатрапчива радост като розова пулсираща лентичка минаваше през цялото му същество. Просто бе приятно да се пътува с такъв човек, а и природата наоколо си я биваше, а и водиха Христо към резиденция все пак, та настроението му се пооправи. Директорът усети това и взе да бърбори за сомовете в тукашните подмоли, за глиганите, за гъбите из тоя край, за това, като идвал насам другарят Пенчев, какъв куриоз се случил. Унесени в такива приказки, стигнаха до бяла вила сред гората.