20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Хайде, без лицемерие! Вие знаете, че не го обичам. Я по-добре отворете прозореца и спуснете хляб, пиле и бутилка вино на приятеля ви Планше, който от един час се трепе да пляска с ръце.
И наистина, след като даде слама и овес на конете, Планше се завърна под прозореца и вече два-три пъти повтори уговорения сигнал.
Базен се подчини, върза на края на едно въже трите посочени пакета и ги спусна на Планше, който не желаеше нищо повече и веднага се оттегли под навеса.
— А сега да вечеряме — каза Арамис.
Двамата приятели седнаха край масата и Арамис започна да разрязва пилетата, младите яребици и шунката със сръчността на истински гастроном.
— Дявол да го вземе! — рече д’Артанян. — Добре се храните!
— Да, доста добре. За постните дни господин коадюторът ми издействува разрешение от Рим поради разклатеното ми здраве; после взех за готвач бившия готвач на Лафолон, знаете, стария приятел на кардинала, тоя прочут чревоугодник, който вместо молитва казваше след обяда: „О, господи, благослови храносмилането ми, както благослови храната“.
— И все пак това не му попречи да умре от преяждане — забеляза д’Артанян със смях.
— Какво да се прави — смирено каза Арамис, — никой не може да избегне това, което му е писано!
— Но извинете, мили мой, искам да ви задам един въпрос — продължи д’Артанян.
— Моля ви се! Вие знаете добре, че между нас не може да има церемонии.
— Значи сте забогатели?
— О, боже мой, не! Получавам годишно дванадесет хиляди ливри, без да смятам малкия доход от хиляда екю. който ми издействува господин принцът.
— А как изкарвате тия дванадесет хиляди ливри? — попита д’Артанян. — С вашите поеми ли?
— Не, отказах се от поезията; само от време на време по изключение съчинявам някоя Бакхусова песен, някой любовен сонет или невинна епиграма. Аз пиша проповеди, мили мой.
— Как, проповеди?
— О. но чудни проповеди! Поне според мнението на другите.
— И вие ги произнасяте?
— Не, продавам ги.
— На кого?
— На тия мои събратя, които се стремят да станат велики оратори!
— Наистина ли? А вас самия славата не ви ли съблазнява?
— Разбира се, съблазнява ме, но моята природа надделя. Когато съм на амвона и случайно ме гледа хубава жена, и аз я гледам; ако тя се усмихва, и аз се усмихвам. Тогава обърквам конците; вместо да говоря за мъките на ада, говоря за блаженствата на рая. Ето например такова нещо ми се случи един ден в черквата „Сен Луи“ а Маре…Един кавалер ми се изсмя в лицето. Аз прекъснах проповедта и го нарекох глупак. Народът излезе да събира камъни; но през това време аз така настроих присъствуващите, че камъните полетяха по кавалера. Наистина, на другия ден той се яви при мене, като си мислеше, че има работа с най-обикновен абат.
— И каква беше последицата от това посещение? — попита д’Артанян, като се превиваше от смях.
— Последицата беше тая, че на другия ден вечерта се срещнахме с него на площад Роял. Е, дявол да го вземе, вие знаете горе-долу какво стана!
— Да не би да ви бях секундант на дуела с тоя нахалник? — попита д’Артанян.
— Точно на него. Вие видяхте как го наредих.
— И умря ли той?
— Съвсем не зная. Но във всеки случай му дадох опрощение на греховете, защото Достатъчно е да се убие тялото, без да се убие душата.
Базен направи знак на отчаяние, който показваше, че той одобрява може би тоя морал, но никак не одобрява тона, с който е изказан.
— Базен, приятелю мой, вие не забелязвате, че ви виждам в огледалото, и забравяте, че веднъж завинаги съм ви забранил всякакви знаци на одобрение или неодобрение. Бъдете тъй добър да ни донесете испанско вино и да се оттеглите в стаята си. Освен това моят приятел д’Артанян има да ми каже нещо тайно. Нали, д’Артанян?
Д’Артанян кимна утвърдително с глава и Базен се оттегли, след като постави испанското вино на масата.
Като останаха сами, двамата приятели поседяха мълчаливо известно време един срещу друг. Арамис като че ли чакаше да му се смели приятно храната. Д’Артанян приготвяше встъпителната част на речта. Всеки от тях поглеждаше крадешката другия, когато той гледаше нейде встрани.
Пръв прекъсна мълчанието Арамис.
XI. ДВАМА ХИТРЕЦИ
— За какво мислите, д’Артанян? — запита той. — Каква мисъл ви кара да се усмихвате?
— Мисля си, мили мой, че когато бяхте мускетар, все гледахте да станете абат, а сега, когато сте абат, май че гледате с четири очи да станете мускетар.
— Това е вярно — отвърна Арамис със смях. — Както знаете, мили ми д’Артанян, човекът е чудно животно, съставено само от противоречия. Откак станах абат, бълнувам само за сражения.