През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Защо не?
— Прекалено ценно е. Аз — познавач. Това куче струва петдесет фунта.
— Дори повече. И въпреки това ми принадлежи.
— Само за шишето вода?
— Преди това подарих на дъщерята на старейшината гривна.
— Страхотен човек! Огромно щастие! Първо кон от Мохамед Емин, без да плати, а после и хрътка! Аз — без късмет. Не намерил нито един крилат бик. Ужасно!
Мохамед също се любуваше на кучето и аз се ласкаех, че малко ми завижда за него. Трябва да призная, че имах щастие. Преди да се оттегля да почина, отидох още веднъж при конете. Старейшината ме намери там.
— Ефенди — попита той полугласно, — може ли да те попитам нещо?
— Питай!
— Отправил си се за Амадие?
— Да.
— А след това?
— Още не зная.
— Не криеш ли нещо?
— Защо мислиш така?
— С теб е един арабин, който не е предпазлив. Той оправяше ръкавите на наметалото си и при това видях татуировката на ръката му. Той е хадедихн — враг на кюрдите и мютесарифа. Добре ли съм видял?
— Той е враг на мютесарифа, но не и на кюрдите — отговорих. Човекът беше честен, не можех да го мамя. Във всеки случай по-добре беше да му се доверя, отколкото да му наговоря неистини, на които той и без това не би повярвал.
— Арабите винаги са били врагове на кюрдите — отвърна малкоегундът. — Но той е твой приятел и мой гостенин. Няма да го издам. Знам какво ще търси в Амадие.
— Говори нататък!
— Преди много дни войници на мютесарифа минаха оттук с един заловен арабин. Те се спряха при мен. Водеха сина на шейха от Хадедихн. Той трябваше да бъде държан като пленник в Амадие. Арабинът така приличаше на твоя приятел, както син на баща си.
— Подобни прилики се срещат.
— Добре. Не искам да узная тайната ти. Но едно ще ти кажа: когато се завърнеш от Амадие, се отбий при мен — денем или нощем, тайно или явно. Ще бъдеш добре дошъл, дори с теб да е младият арабин, за когото ти говорих.
— Благодаря ти.
— Не трябва да ми благодариш. Ти ми даде водата на свещения Зем Зем. Ще те закрилям във всяка беда и опасност. Ако пътят ти те води в друга посока, то изпълни една моя молба.
— Коя е тя?
— В долината Беруари се намира крепостта Гумри. Там живее Кадир бей, синът на прочутия Абд ес Сумит бей. Една от дъщерите ми е негова жена. Поздрави ги от мен. Ще ти дам нещо, по което да познаят, че си мой приятел.
— Ще предам поздравите ти.
— Всичко, което е на сърцето ми, можеш да споделиш с тях. Те ще изпълнят желанията ти, защото никой кюрд не обича турците и пашата на Мосул.
Кюрдът влезе в къщата. Знаех какво целеше храбрият мъж. Той беше разгадал намеренията ни и искаше да ни помогне.
Отидох най-сетне да спя и взех хрътката със себе си. Когато се събудихме на другата сутрин, научихме, че преводачът на англичанина е напуснал вече Спиндури. Той беше поел за Бебоси.
Спахме с Мохамед Емин в една от стаите, на англичанина обаче дадоха друго помещение. Той влезе при нас, посрещнат с гръмогласен смях. Никой не може да си представи гледката, която представляваше Линдси. От глава до пети бе в червено и черно, наистина все още не на карета, а продълговатата му островърха глава бе украсена с кюрдска шапка, от която се спускаха като пипала на полипи дълги ленти.
— Гуд морнинг! Защо се смеят? — попита той сериозно.
— Радваме се на външния ви вид, сър Дейвид.
— Уел! Радвайте ми се.
— Какво носите под мишница?
— Това е моят хет-бокс, кутията ми за шапки.
— Аха!
— Опаковах шапката си, също и гамашите и ботушите.
— Можехте да оставите всичко тук.
— Тук? Защо?
— Ще мъкнете ли със себе си тези ненужни джунджурии?
— Ненужни? Джунджурии? Ужасно! Ще ми потрябват пак.
— Но не веднага.
— Ще се върнем ли тук?
— Съмнително е.
— Значи взимам си хет-бокс! Разбрано?
Линдси уви около мършавото си тяло дългата наметка като стара кърпа на бостанско плашило. Това обаче не го смути. Той важно се изпъчи пред мен и запита самоуверено:
— Е, не съм ли кюрд? Уел!
— Истински, напълно автентичен!
— Фамозно, отлично! Великолепна авантюра!
— Само едно ви липсва: кюрдският език.
— Ще науча.
— Няма да стане толкова бързо и ако не искате да не навредите, трябва да вземете едно от двете решения.
— Какви решения?
— Или ще се правите на ням…
— Ням? Ужасно! Не може!
— Да, на ням или дори на глухоням.
— Сър, вие сте полудели.
— Благодаря. Но ще бъда непреклонен. Или ще се правите на ням, или ще ми дадете обет…
— Обет? Уел! Хубава мисъл! Какъв обет?
— Да не говорите.