През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— И аз ядох прилеп, също и Мохамед Емин.
— Също? Вие и той? Ах!
— Да. И аз помислих, че е гълъб. Но когато попитах, разбрах, че е прилеп.
— Ужасно! Ох! Обхващат ме колики, холера, тифус, ох! Линдси направи физиономия, сякаш е болен от холера. Трябваше да проявя милост.
— Не сте ли добре, сър Дейвид?
— Не съм, йес!
— Да ви помогна ли?
— Бързо! С какво?
— С едно хомеопатично средство.
— Имате ли някое? Наистина ми е лошо. Бедният аз! Какво средство? Дайте го!
— Симилиа симилибус.
— Отново зоология? Латински?
[#1 Лекуване на болести с малки дози от вещества, които при приемане на големи дози предизвикват същите заболявания у здравия човек. — Бел. прев.]
— Да, латински е: отвръщам със същото. И то е зоологическо: а именно скакалец.
— Какво скакалец?
— Да, скакалец.
— Против гаденето? Трябва да ям?
— Не трябва да ги ядете, защото вече го направихте.
— Направил съм го? Аз? Невъзможно! Кога?
— На вечерята снощи.
— Ах! Обяснете!
— Казахте преди малко, че бифтеците са били много вкусни.
— Много! Бяха страхотни! Уел!
— Не ядохме бифтеци.
— Не? Не сме яли бифтеци? Аз съм англичанин. Какво беше?
— Попитах — това бяха скакалци, пържени в зехтин.
— Скакал…
Както и преди, думата заседна в гърлото на ужасения англичанин, но сега той не отвори толкова широко устата си, а така стисна устни, че те се разтеглиха встрани, и то дотолкова, че ако пожелаеше, можеше да захапе краищата на ушите си. А носът бе така опечален от загубата на обичайния отвор под него, че върхът му направи дъга, вероятно за да види как може да се премахне злината. После чертите му възвърнаха първоначалния си вид и устните се отпуснаха.
— … ци!
— Да, вие ядохте скакалци.
— Ах, ужасно! Ял съм, без да усетя вкуса им.
— Знаете ли въобще какъв е вкусът им?
Сър Дейвид направи такова движение с ръце и крака, като че ли искаше да се завърти около собствената си ос, върху коня.
— Никога!
— Уверявам ви, че бяха скакалци. Пекат ги и ги накълцват. После ги заравят в земята, докато се вмиришат. След това ги пържат в зехтин на слаб огън. Рецептата ми даде жената на селския старейшина. Знам точно какво говоря.
— Ужасно! Получавам колики!
— Доволен ли сте от удовлетворението, което ви дадох?
— И вие ли ядохте скакалци?
— Не, защото не ми предложиха.
— Само на мен?
— Само на вас. Във всеки случай с това искаха да ви почетат, сър Дейвид.
— Знаехте ли?
— В началото не, но докато се хранехте, попитах.
— Защо веднага не казали на мен?
— Защото сигурно щяхте да направите нещо, с което да обидите хората.
— Сър, как си позволявате! Йес! Коварство! Вероломство! Злорадство! Ще се бия с вас, боксирам или…
Линдси млъкна, защото прозвуча изстрел и куршумът откъсна парче от тюрбана ми.
— Слизайте и се прикрийте зад коня! — му извиках. Едновременно с това скочих от врания си кон и тъкмо навреме, защото прозвуча втори изстрел и куршумът свирна покрай мен. С бързо движение изтеглих каишката, с която бе вързано кучето.
— Доян, дръж!
Кучето се хвърли с лай, като че искаше да каже, че ме е разбрало. После се стрелна в храстите.
Намирахме се сред дефиле, чиито склонове бяха гъсто обрасли с млади дъбове. Да навлезем там сами, беше опасно, защото щяхме да се изложим на оръжието на невидимия стрелец. Прикривахме се зад телата на конете и се ослушвахме.
— Машаллах! Кой ли би могъл да бъде? — попита Мохамед Емин.
— Арнаутинът! — отговорих.
Чу се вик и веднага след него силният, зовящ лай на кучето
— Доян е заловил злосторника — казах спокойно. — Ифра, върви и го доведи!
— Аллах! Оставам, емир. Може да са десет или дори сто души и тогава съм загубен.
— И магарето ти ще остане сираче, страхопъзльо! Пази конете! Елате!
Промъкнахме се в гъсталака и нямаше нужда да вървим дълго. Не се бях лъгал — беше арнаутинът. Доян лежеше върху него и то в поза, която ме накара да се удивя на ума на животното. Арнаутинът беше извадил камата си, за да се защити от нападателя. Кучето трябваше да се справи с трудното положение То беше съборило нападателя и затиснало дясната му ръка така че мъжът не можеше да я мръдне. В шията му Доян беше впил зъби — при най-малкото движение поваленият беше загубен.
Първо измъкнах камата от ръката на подлия убиец, а после и пищова от пояса му. Другата ръка, отпусната на земята, бе изкълчил при нападението на кучето.
— Гери! (Назад!)
При тази заповед Доян пусна арнаутина. Мъжът се надигна и неволно посегна към врата си. Сопнах му се: