През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Да не говоря? Нито дума?
— Нито една! Естествено тогава, когато ни наблюдават. Но когато сме сами, можете да говорите на воля.
— Добре. Не е лошо. Ще дам обет. Кога започваме?
— Веднага, щом напуснем Спиндури.
— Уел! Съгласен!
След сутрешното кафе ни дадоха най-различни провизии, които бяха опаковали. После се метнахме на конете. Сбогувахме се с цялото домочадие, с изключение на стопанина. Казахме «довиждане» и на останалите, които се бяха събрали. Старейшината беше наредил да му оседлаят коня, за да ни съпроводи на известно разстояние.
След Спиндури започваше един труднопроходим, почти невъзможен за яздене път, който ни водеше нагоре към Кара Даг. Нужна ни бе ловкостта на планинска коза, за да преодолеем тази камениста пътека. Все пак добрахме се благополучно до възвишението. Тук старейшината спря коня си, извади от чантата на седлото си пакет и каза:
— Вземи това и го дай на мъжа на моята дъщеря, когато пристигнеш в Гумри. Обещал съм и персийска кърпа, а на Кадир бей десгин за неговия медин, какъвто употребяват кюрдите от Пир Мам. Ако им занесеш тези неща, те ще знаят, че си
[#1 Юлар.]
[#2 Кобила. Бел. нем. изд.]
мой приятел и брат, и ще те посрещнат така, както биха посрещнали и мен.
Той посочи към един конник, който ни бе последвал и сега се бе спрял при Халеф и Ифра.
— Това е човекът, който ще върне обратно дрехата, дадена на този чужденец. На него можеш да предадеш и пакета, ако решиш да не преминаваш през Гумри. Трябва да се разделим. Мир вам!
Стиснахме си ръце. После той се ръкува и с останалите и свърна обратно. Бях се запознал с един човек, за когото и днес си спомням с уважение.
Трета глава
В крепостта
Продължихме пътя си, яздейки. Той се спускаше надолу към долината на Амадие. Тя е обградена от пясъчни скали, прорязани от многобройни дефилета, в които струят пенливи горски потоци. Водите им се вливат в река Саб. Дефилетата и склоновете са обрасли с гъсти дъбови гори. Те дават богата реколта от шикалки. С тях жителите правят доходна търговия. В долината са разположени многобройни халдейски села, които са пусти и изоставени или наброяват малко жители, тъй като халдейците са се оттеглили в планините поради гнета на мюсюлманите или нападенията на грабливите кюрдски племена.
Яздехме към нашата цел през тази местност, чиито дъбове ми напомняха за родния край.
— Мога ли да говоря? — попита тихо Линдси.
— Да, никой не ни подслушва.
— А кюрдът зад нас?
— Не му обръщай внимание.
— Уел. Селото се казвало Спиндуои?
— Да.
— Как го харесва?
— Много! А на вас, сър Дейвид?
— Великолепно! Добър стопанин, добра стопанка, изискано ядене, красив танц, великолепно куче!
При последните думи англичанинът погледна към хрътката ми, която тичаше до коня. Бях достатъчно предпазлив, за да вържа Доян с каишка за стремето. Кучето вече се беше сприятелило с Рих и като че знаеше, че аз съм новият му господар. То ме гледаше внимателно с големите си умни очи.
— Да — кимнах аз. — Всичко беше прекрасно, особено яденето.
— Превъзходно! Даже и гълъби и бифтеци!
— Хм. Мислите ли наистина, че беше гълъб?
— Защо не?
— Защото не беше.
— Не? Не беше гълъб? А какво?
— Беше животно, наричано от зоолозите с латинското име веспертилио муринис или мистис.
— Не съм зоолог. Не съм и латинец.
— Този гълъб се нарича обикновено прилеп.
— При…
Линдси се спря. При тази дума вкусовите му и храносмилателни нерви така се раздразниха, че устата му зейна като пещера, в която може да се предприеме чудесна изследователска експедиция. Дори и дългият му нос също страдаше, тъй като върхът му видимо увисна и побледня.
— Да, това беше прилеп, сър Дейвид. Вие ядохте прилеп. Линдси дръпна юздата на коня и погледът му се зарея безизразно. Най-сетне се дочу силно тракане на челюсти. Устата му отново се затвори и предположих, че нейният притежател е вече в състояние да изрази чувствата си с думи.
— … леп!!!
С тази кратка сричка англичанинът довърши прекъснатата дума. После се протегна от коня и ме хвана за рамото.
— Сър, не забравяйте уважението, което трябва да се оказва на един джентълмен!
— Не ви ли го оказвам?
— Не. Как можете да твърдите, че Дейвид Линдси яде прилепи!
— Прилепи? Аз говорих само за един-единствен.
— Все едно! Един или повече, обидата остава същата. Трябва да ми дадете удовлетворение. Да, удовлетворение! Уел.
— Вече ви го дадох.
— Дал? Дадохте? Ах, как?