През дивия Кюрдистан

Не бях учуден, че изрази по този начин радостта си, защото знаех, че на момичетата на кюрдите е позволено да поздравяват с целувки непознатия. Спрямо някой по-високостоящ подобна интимност би изглеждала дръзка и затова се бях показал двойно по-добър, като разреших целувката. Това кметът веднага забеляза:

— Ефенди, милостта ти осенява къщата ми така, както слънчевата светлина стопля земята. Ти отличи дъщеря ми. Позволи ми и аз да те почета с малък подарък, за да не забравяш Спиндури!

[#5 Гривна.]

[#6 Буквално «твоя жертва» — Бел. нем. изд.]

Той се надвеси над парапета в двора и извика: «Доян»[16]. Отвърна му радостен лай. Хлопна се врата и забелязах куче, на което сториха място, да изтича по стълбите към нас. Миг по-късно животното се умилкваше около малкоегунда. Това беше една от онези редки, сивожълти, изключително едри и силни хрътки, наричани в Индия, Персия и Туркестан, та чак до Сибир слога. Кюрдите наричат тази рядка порода таси. Тези животни изпреварват най-пъргавите газели, често догонват дивите магарета и бързите като вятъра джигити[17]. Никоя пантера или мечка не може да ги уплаши. Трябва да призная, че видът на животното ме изпълни с истинско удивление. Кучето беше толкова скъпоценно, колкото и враният ми кон.

— Ефенди — каза селският кмет. — Кучетата на мисурските кюрди са прочути далеч зад нашите планини. Дресирал съм някои таси така, че се гордея с тях. С това куче обаче никое не може да се сравнява. То е твое!

— Малкоегунд, дарът ти е толкова скъпоценен, че не мога да го приема — отвърнах му аз.

— Искаш да ме обидиш ли? — попита сериозно кюрдът.

— Не, не искам — казах помирително. — Но добрината ти е по-голяма от моя подарък. Ще взема таси, но ми позволи да ти дам и това шишенце.

— Какво е това? Есенция от Персия?

— Не. Купил съм го при Бейт Аллах, в свещения град Мека. Съдържа вода от извора Зем Зем.

Подадох му шишето. Той беше така изумен, че забрави да посегне. Поради това го сложих в скута му.

— О, ефенди, какво правиш? — извика очарован най-сетне той. — Ти носиш в дома ми най-скъпоценния дар, с който Аллах е дарил земята. Сериозно ли казваш, че ми го подаряваш?

— Вземи шишенцето, давам ти го от все сърце.

— Да бъде благословена ръката ти, а щастието вечно да те спохожда. Елате, мъже, и пипнете шишето, за да ви осени и вас добрината на ефенди!

Шишето премина от ръка в ръка. С него им бях доставил възможно най-голямата радост. Когато възхищението на селския кмет се поуталожи, той се обърна отново към мен:

— Господарю, кучето е твое. Плюй три пъти в муцуната му и го завий днес с връхната си дреха, когато отиваш да спиш. Тогава то никога няма да те изостави!

Англичанинът наблюдаваше всичко това, без да разбере какво точно се бе случило. Той ме запита:

— Зем Зем подарява, сър?

— Да.

— Уел! Дай я! Водата е вода!

— Знаете ли какво получих за нея? Това куче.

— Какво? Как? Не е възможно!