В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Въпреки това едва не хвръкна от седалката, когато двете десни странични колела опряха с внезапен удар в земята.
Жан натисна силно спирачката, изключи мотора и се обърна ухилено към нея.
— Наред ли е всичко? — попита той весело.
Черити направи гримаса.
— Да — изръмжа тя. — Но къде, по дяволите, сте се учили да карате мотор?
С елегантно движение французинът слезе от мотора, мина крачка назад и протегна ръка, за да помогне на Черити да слезе долу. За момент беше изкушена да игнорира ръката му, но после посегна бързо към нея, измъкна се несръчно от седалката на мотора, който стоеше наклонен при спирането, подобно на заседнал кораб, и за пръв път се огледа внимателно.
Навсякъде в огромната зала от стомана имаше мотори, подобни на този на Жан, и все пак неприличащи един на друг. Имаше най-странни конструкции, някои от които изобщо не приличаха на такива, за които може да се предположи, че ще се движат наистина. Един мотор пък приличаше на стоманена паяжина, в чийто център беше прикрепена седалка. Е, помисли си иронично Черити, защо пък не? Времето на индустриализираното масово производство отдавна беше минало окончателно. Това, което се произвеждаше днес, беше най-изискана ръчна изработка.
Тя откъсна погледа си от моторите и се завъртя в кръг. Залата, в която се намираха, не представляваше нищо друго, освен огромен, празен резервоар. Освен тунела, през който те самите бяха влезли тук, по ръждясалите стени се виждаха още поне петнайсетина отвори на други тръбопроводи. На отсрещната стена тя съзря голяма, запоена с тежки метални плочи врата, която беше поставена допълнително, ломите и милнът и тук представляваха объркана плетеница от петна от ръжда и катраненочерна тиня, но подът беше изненадващо чист. Очевидно тази зала беше често използвана.
Звукът от тежки стъпки я накара да се обърне. Между безразборно спрените мотори се бяха появили две фигури, които бързо се приближаваха към тях.
— Жан! Къде по дяволите…
Мъжът — беше няколко години по-възрастен от Жан, но носеше същото облекло и държеше оръжие в ръката си — изненадано млъкна, когато забеляза Черити. За миг като че ли беше само объркан, после обаче свали със смешно бавно движение оръжието си и го насочи към Черити.
— Коя сте вие? — попита той.
Черити понечи да отговори, но Жан я изпревари.
— Свали оръжието — каза той. — Тя не е опасна.
Но Анри не свали оръжието си. Черити забеляза разтревожено колко силно треперят ръцете му. Надяваше се много, спусъкът на това очевидно саморъчно сътворено оръжие да не е прекалено чувствителен.
— Коя сте вие? — повтори Анри. В гласа му се чувстваше страх.
— Моля те, Анри — каза Жан. Той бързо застана между Черити и другия и почна да жестикулира с ръце. — Остави тая глупост! Ще ти обясня всичко!
Анри не отговори, но спътникът му направи бързо две крачки встрани и насочи второ, подобно на първото, оръжие към Черити. За разлика от Анри лицето му не показваше ни най-малка следа от ревност.
— Дръпни се настрани, Жан — повтори пак Анри.
Този път Жан се подчини. Той погледна бързо, почти заклинателно към Черити и започна отново:
— Ако чисто и просто ме изслушаш за две минути, ще разбереш, че си на път страшно да се изложиш.
Анри го погледна за момент доста неуверено и малко сведе оръжието надолу.
— Коя е тя? — попита той. — Откъде идва?
— Срещнах я навън — отговори Жан. — В джунглата и…
— В джунглата?! — Очите на Анри се разшириха от изненада. — На отсрещната стана? — Той вдигна оръжието си отново, и то със светкавична скорост. Облиза нервно устните си с върха на езика.
Жан изпъшка.
— С удоволствие ще обясня — отвърна той. — Ако ме оставиш да се доизкажа. — Посочи за обяснение към Черити, после към мотора си и накрая към тунела, от който бяха дошли. — Бях оттатък. Нещо става на отсрещната страна на реката.
— Имаше някаква експлозия — каза Анри. — Цялата зона е в тревога. Оттатък нещо беше взривено.
— Зная — каза Жан. — Беше техен самолет.
Анри го изгледа с неприкрито съмнение.
— Самолет?
— Той ни атакува — потвърди Жан. — Мен и нея и останалите. Ние бяхме всъщност там, когато той се взриви.