В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Аз съм този, когото търсите — заяви той спокойно. — Смятам, че търсите именно мен?
— Не мърдай! — заповяда по-младият от двамата. — Направиш ли едно само излишно движение и си мъртъв!
Кайл се усмихна уморено.
— Няма да се съпротивлявам — каза той. — Убийте ме.
Оръжията на двамата млади воини продължаваха да бъдат насочени заплашително към главата му, а в същото време двама от слугите се приближиха и посегнаха към ръцете му. Извиха ги грубо на гърба му и ги завързаха там. Около глезените му поставиха два стоманени пръстена, така че можеше да върви само със ситни, тромави крачки. После двете мравки бързо се оттеглиха отново назад. За разлика от двамата глупаци те очевидно доста добре знаеха, че Кайл, дори окован с белезници, продължава да бъде смъртоносна заплаха за тях.
— Нужно ли е да те упояваме или ще ни последваш доброволно? — попита по-младият от воините.
Вие трябва да ме заловите жив? — попита той изненадано.
Мегаманът кимна.
— По възможност. Но ще те убия, ако дори само се опиташ да избягаш!
Кайл не си направи труда да каже нещо в отговор на това.
След изкачването нагоре обратният път й се стори направо като почивка, поне в първите минути. Жан ги преведе през известно разстояние от незащитената местност до някаква руина. Слязоха в приземния етаж. Оттам пътят водеше през някаква полуразрушена канализационна шахта, в която наистина за последните петдесет години не бяха се стичали отпадъчни води, но която въпреки това вонеше ужасно. После вървяха още известно време по канала, докато Жан спря отново и се улови за една клапа на пода; действията му се извършваха в абсолютен мрак, но с такава увереност, сякаш можеше да вижда в тъмнината.
След това по даден от него знак бяха се спуснали по една стълба надолу. Въпреки че Черити не можеше да види дори собствената си ръка пред очите, тя усети, че пропастта е много дълбока. Сигурно отдавна вече се намираха под нивото на реката, а продължаваха да се спускат надолу. Жан ги преведе през истински лабиринт от канали, които на места бяха толкова тесни, че им се налагаше да се придвижват на четири крака. Но те не бяха единствените тук вътре. Няколко пъти Черити чу шумове, които не бяха предизвикани нито от нея, нито от някой от останалите, а веднъж Жан се спря рязко и им нареди шепнешком да пазят тишина. Те се подчиниха. И макар че Черити не чуваше ни най-малък звук, тя имаше усещането, че е наблюдавана и следена — от очи, които можеха да виждат в абсолютния мрак тук долу също толкова добре, колкото и навън на дневна светлина.
След известно време Жан въздъхна облекчено и им заяви, че могат да продължат пътя си. Черити го попита за причината на безпокойството му.
— Плъхове — бе лаконичният му отговор.
Черити усети наново ледена тръпка. Тя мразеше плъховете. Щом тези отвратителни гризачи, готови винаги да нападнат, бяха оцелели в този свят, то това означаваше, че се бяха нагодили към него, това можеше да се твърди с доста голяма сигурност. И Черити нямаше никакво желание да се среща с някой от тези плъхове, които обитаваха ужасяващата джунгла.
— Колко ни остава още? — изръмжа след малко Скудър. Гласът му звучеше зловещо и неестествено сред този висок кръгъл тунел, през който се придвижваха. Мина доста време, преди да утихне ехото на думите му, което прозвуча също така глухо и металически, както и стъпките им.
Жан не отговори на въпроса и Черити се сети едва след няколко секунди, че той изобщо не го беше разбрал. Тя преведе бързо и французинът отговори:
— Ей сега ще стигнем. Само един момент.
Действително не мина и минута, когато той им нареди с няколко думи да изчакат. Отдалечи се в мрака, но не отиде много надалеч. После го чуха да пипа нещо и изведнъж пред тях се появи ярка, бяла светлина.
Черити закри, заслепена, очи с ръцете си. Скудър и Нет също стиснаха очи изплашено, само Гърк остана да стои напълно безразлично на мястото си и се втренчи в ослепителния конус, образуван от светлината. Черити се попита дали той през последните минути мълчеше, защото беше единственият, който можеш да види нещо в тази тъмнина?
— Елате насам!
Ситно преминавайки, Черити пристъпи към него. Очите й постепенно свикнаха с ярката светлина. Сега вече тя можеше да се убеди, че се намираха действително в някаква тръба, чиито стени бяха на петна и бяха покрити на места с ръжда като от проказа. Във въздуха се чувстваше интензивен, неясен мирис и затрудняваше дишането. В първия момент Черити не можа да го определи, но после погледът й падна върху черната, лепкава кал, стигаща до глезените, която покриваше дъното на тръбата, и те разбраха къде се намират. Тръбата беше част от стар нефтопровод, една от многобройните стоманени артерии, които бяха снабдявали световната столица с черната кръв, поддържаща сърцето й: нефта.